Франсоа Озон: Във Франция сме свикнали да падат глави

Да влезеш в темата MeToo с комедия, се иска дързост. Все още. Защото там, където тя започна, нещата продължават да се движат в сферата на правораздаването, т.е. на сериозността, а където тепърва избуява – на първоначалните бурни емоции. И на двете места ситуацията не е никак смешна. Франсоа Озон обаче преобръща драматизма с хастара навън и представя една жизнерадостна комедия, наречена „Престъплението е мое“.

„Схващам движението MeToo като революция – казва той в едно интервю. И като при всяка революция то има позитивни страни, има и крайности. Падат глави. Но ние във Франция сме свикнали да падат глави. В движението има вид насилие, но пък то се оказва необходимо, за да се промени системата. Зад нас са вековете патриархално общество. Ако трябва да се получи равнопоставеност между половете, няма как да се разминем с по-грубите средства. Това не е толкова зле, защото ни подтиква да си зададем много въпроси, да се запитаме дали пък в многовековните схеми няма нещо съмнително и не се ли налага да го променим. Оформя се нов възглед към самите нас. Във филма „По божията милост“ се занимавах с жертвите на сексуално насилие в католическата църква. При MeToo говорят жертвите- жени. Но по принцип става дума за едно и също – за равноправието и признаването му генерално от обществото.“

Всичко е така, както го казва Озон, само че когато говорим за жертви, малцина са тези, на които им хрумва да ги представят тъкмо чрез комедия. Освен ако не идваш от Франция, където, както разбрахме, вече е създадена необходимата времева дистанция, която позволява да погледне със смях към търкалянето на главите по площада. Озон обяснява използването на жанровата форма с обществено-политическата ситуация, в която се озова светът след 2020 г.:

Желанието ми за този филм се появи по време на локдауна, когато всички бяхме потънали в състояние на неизвестност, не знаехме дали изобщо някога отново ще се снимат филми. После дойде войната в Украйна. Тогава си казах, че може би няма да е зле на фона на целия този ужас, затиснал Европа, да направя нещо разтоварващо.

Озон случайно прочита пиесата „Моето престъпление“, публикувана през 1934 г. с автори Жорж Бер и Луи Верньой. И вижда, че темите, вълнували Франция преди почти век, са актуални и днес: отношенията между половете и злоупотребата с власт, идваща тъкмо от неравностойното положение на мъжа и жената. Режисьорът има опит със създаването на филми с модерно послание въз основата на текст, писан назад във времето, така са направени „8 жени“ и „Трофейна съпруга“. В този смисъл „Престъплението е мое“ се явява, по думите на автора си, завършек на филмова трилогия комедии. „8 жени“ беше филм за отхвърлянето на патриархата. Мъжът се самоуби и жените взеха властта. В „Трофейна съпруга“ властта вече е в ръцете на жената, Катрин Деньов играе нещо като Ангела Меркел. А „Престъплението е мое“ е филм за сестринството, за солидарността между жените.“

Действието ни пренася в Париж от 30-те години на ХХ век. Мадлен (Надя Терешкевич) е безработна актриса. Дели една стая с Полин (Ребека Мардер), която пък е безработна адвокатка. Двете се чудят как да свържат двата края. Един ден Мадлен се връща превъзбудена от среща с кинопродуцент. Надявала се да получи роля, но вместо това продуцентът й посегнал. Малко след Мадлен в квартирата пристига полиция – продуцентът е намерен застрелян. Полин вижда възможност приятелката й да припечели нещо, като се яви като свидетелка в съда – на свидетелите се плаща на ден. Но после се ражда още по-грандиозната идея Мадлен да се признае за виновна при опит за самоотбрана. Така и става. Париж е съкрушен от историята на младата жена, която е била принудена да се спаси от сексуалните набези на един възрастен овластен мъж. Оттук нататък животът на двете приятелки поема по нов път, който ги отвежда до успеха и благоденствието. Побеждава не истината, а театърът, представлението. До появата на истинската убийца, наречена Одет Шамет (Изабел Юпер). Одет е потънала в забрава актриса от нямото кино, която иска своя дял от парите и славата на двете героини на новото време.

Мъжката част в този филм са представителите на властта – полиция, съдии – и бизнесът. Показани са като глупави, раболепни, славолюбиви. Актьорското изпълнение (Дани Бун, Андре Дюсоле, Фабрис Лукини) е забавно, без обаче да преминава в кич, въпреки че жанрът го предполага. В „Престъплението е мое“ виждаме действителността от началото на миналия век, когато мъжете (въпреки гореизброените отрицателни качества) взимат решения за жените във всяко едно отношение. В същото време препратките към днес са толкова очебийни, че не изисква никакво усилие, за да бъдат направени. Противниковите играчи, жените, също не са пощадени от сатиричното отношение на режисьора, не са малко ситуациите, в които тяхната лукавост попада в собствения им капан и се получава „хитрата сврака с двата крака“. В текста на пиесата от 1934 г. женските образи се отличавали с висока доза цинизъм, разказва Озон. В неговата версия се набляга повече на раждащата се женска солидарност. Както на влюбването на една жена в друга, без обаче темата да е разработена подробно, тя присъства съвсем деликатно в погледите на Полин към останалите героини. Режисьорът разполага действието в сферата на шоубизнеса, на киното и театъра, откъде всъщност тръгна движението MeToo.

Героинята на Изабел Юпер пресича амбициите на всички останали персонажи, от което се получава нов конфликт. Появява се почти на финала и филмовото й време не е никак дълго. Юпер и Озон работят за втори път заедно, първата им среща е в „8 жени“ преди 20 години. Когато актрисата прочела сценария, била разочарована, че й се предлага второстепенна роля. „Не се притеснявай – успокоил я Озон – в момента, в който се покажеш на екрана, зрителят ще забрави другите изпълнители.“ Режисьорът не е далеч от истината. 70-годишната актриса дърпа килимчето изпод краката на дебютантките.

Освен темата за женската солидарност „Престъплението е мое“ подава и много други кукички за размисъл: ролята на медиите, манипулацията на общественото мнение, поддържането на удобната за всички тесногръда бюрокрация… Филмът носи духа на 30-те години, декорът е пищен, костюмите красиви, музиката е драматична като от тогавашното кино, диалогът бърз, богат, остроумен и изобщо картина и звук са наслада за окото и слуха. В същото време не е пропит с носталгия по доброто старо време, а действието се възприема като случващо се тук и сега. И разбира се: гарантирано на няколко пъти ще се засмеете от сърце, макар че главите (в пряк и преносен смисъл) се търкалят по паважа.

„Престъплението е мое“ тръгва на голям екран от 3 ноември т.г. Търсете го в кината. Филмът се разпространява от „Синелибри“ с подкрепата на ИА „Национален филмов център“. Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“.

Престъплението е мое Франсоа Озон Изабел Юпер Надя Терешкевич Ребека Мардер Жанина Драгостинова