„Капитанът“, или още нещо за героизма по време на война

Гледаме новия филм на Едоардо де Анджелис на Синелибри

 


Ние всички сме на една ръка разстояние от Бог, което предполага, че една протегната ръка може да достави Божията благодат.

Тази парафраза дава тон на историческата драма „Капитанът“ на режисьора Едоардо де Анджелис, която разказва съкрушително красива история по действителен случай, рисувайки портрет на една недотам известна историческа личност. Става дума за родения в Сицилия морски офицер Салваторе Тодаро, поел командването на океанската подводница „Капелини“ броени дни след влизането на Италия във Втората световна война, за участие в прословутата битка за Атлантика. Една нощ през октомври 1940 г. „Капелини“ потапя вражески търговски кораб, плаващ с изгасени светлини. Същевременно Тодаро взема съдбоносно решение: с риск за живота на собствения си екипаж той спасява 26-имата белгийци на кораба, след което ги сваля на брега в най-близкото пристанище. С този свой жест капитанът на подводницата на италианския кралски флот се превръща в легенда.

 


Поетичната визия и дръзкият диалог, експресивните лица и гласове на жените „зад кадър“, вътрешният монолог на самия Салваторе Тодаро и философските щрихи контрастират рязко с бруталната реалност на войната и мрачните бездни на морето, което по време на война е убежище за едни, гробище за други. Този режисьорски подход, подкрепен от умелото използване на близкия план, ретроспекциите, играта с всички нюанси на цвета сепия и чудесно подбраната музика правят филмовия разказ истински въздействащ. Личи си, че в написването на сценария е замесен писател, при това голям майстор на белетристиката. Става дума за Сандро Веронези, известен у нас с романа „Силата на миналото“. И все пак, ако много от кадрите се врязват в паметта, това се дължи не само на гъвкавия сценарий на Веронези, написан в сътрудничество с режисьора, но и на избора на актьор за главната роля. Пиерфранческо Фавино с неговите едновременно сурови и изразителни черти, с дълбокия му глас и сякаш безпрепятственото му сливане с всеки образ, в който се превъплъщава, допринася в огромна степен за крайния ефект. Запомня се и лицето на готвача (Джузепе Брунети), който играе важна роля за психологическия климат във филма. Има една изключително емоционална сцена в кухнята, в която белгийците убеждават италианците да приготвят националното им ястие – а то е, внимание, пържени картофи, разбира се! Реакцията на готвача е толкова непринудено очарователна, че няма как да не изтръгне смеха на публиката.

 


Историята разказва, че когато го попитали защо е спасил два пъти белгийския екипаж по време на Атлантическата битка (малко по-късно Белгия официално се присъединява към Антихитлеристката коалиция), Салваторе Тодаро отговорил: „Аз съм италианец. Правим го от 2000 години и ще продължим да го правим." Финалът на филма до голяма степен остава верен на историческата правда, но далеч по-вълнуващ е онзи момент, в който Салваторе, малко след като потапят вражеския кораб, крещи на екипажа си: „Ние не сме фашисти, ние сме моряци! Ще бъдем безмилостни към машините, но… ще спасяваме хората.“ И още: „Има варварски героизъм, а има и един друг героизъм, пред който душата ридае.“ Приблизително така се чувстват зрителите в киносалона в края на 120-те минути, които минават неусетно, докато текат надписите за случилото се след смъртта на капитана през 1942 година. Впрочем… като се има предвид моментът, в който този филм излиза на екран, пред мъжеството на Тодаро е по-вероятно душата на днешния зрител да притихне. Поне за няколко часа.

Филмът гледаме в рамките на Синелибри. Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“.

Капитанът Пиерфранческо Фавино Едоардо де Анджелис Синелибри

бюлетин

още авангарт