Най-доброто от Берлинале: „Авероес и Роза Паркс“ –

„Авероес и Роза Паркс“ – продължението на „На борда на Адаман“ от френския режисьор Никола Филиберт, беше един от най-трогателните и смислени филми на Берлинския международен кинофестивал.

С над 40 години опит в документалното кино и 14 пълнометражни филма зад гърба си, френският режисьор Никола Филибер е все още необяснимо непознат на широката публика извън Франция. „Златната мечка“, която получи на миналогодишното Берлинале за неговия „На борда на Адаман“ – групов портрет на персонажите обитаващи едноименния дневен психиатричен център в Париж, – трябваше да провокира повече видимост за творчеството му, но уви, и този път фестивалното кино се оказа труднодостъпно и може би недостатъчно интригуващо. Започнал като асистент на двама от титаните на швейцарското кино – Ален Танер и Клод Горета – младият Филибер със сигурност се оставя да бъде повлиян от несантименталния им реализъм. Стилът му се откроява с дискретна ангажираност със сложните човешки съдби, чиито развой е поверен на едно често неподготвено за тази отговорност френско общество. За разлика от Фредерик Вайсман, който напълно отсъства като коментатор във филмите си, и от Вернер Херцог, който пък по-скоро присъства прекалено много, Никола Филибер кани с такт и дискретност всеки зрител да сподели човеколюбивото наблюдение на камерата му, нейната емпатия и щедрост и отказът ѝ да остави другостта невидима.

Премиерата на новия филм на Никола Филибер „Авероес и Роза Паркс“ беше в специалната програма на 74-то издание на Берлинале. Филмът развива и надгражда сюжета за психиатричната грижа в Париж, започнат в „На борда на Адаман“, и може да бъде възприет като негово продължение. Този път действието се премества в психиатричните отделения „Авероес“ и „Роза Паркс“ на болница „Ескирол”. Някои от персонажите са вече познати, други застават за първи път пред камера и присъствието им е деликатно, почти неосезаемо. Въпреки че харесах „На борда на Адаман“, имах два основни проблема – фрагментираният наратив и режисьорският фокус върху необичайния статут на дневния център – корабче в Сена. Персонажите останаха по-скоро загатнати, отколкото разгърнати, а ексклузивността на институцията, която предлага терапия и развлечение на своите пациенти, сякаш узурпира центъра на сюжета. В „Авероес и Роза Паркс“ тези два проблема са не само надмогнати, но и разрешени.

Този път всеки кадър е отдаден на пациентите. Минималистично и спокойно, с протяжни сцени и невидим монтаж, Филибер постига целта си – да даде време и пространство на всеки да се изкаже, да завърши мисълта си, колкото и трудна, елиптична или непроницаема да е тя на моменти. Целта изглежда проста, но резултатът е внушителен – с началото на филма човек влиза в една психиатрия, на финалните надписи обаче има усещането, че там няма нито един луд. Социално-медицинската задача психичното здраве да напусне лоното на табуто и да пристъпи прага на ежедневието представлява сложен и бавен процес. От друга страна, въпросът за критериите, които определят нормата на психичното здраве, е най-малкото противоречив, тъй като човешката душа и поведенческите ѝ проявления имат множество аспекти – биологични, психични, когнитивни – всеки от които има патологични разновидности. Може би този филм тихо и неусетно приближава границите на нормалността и патологията, като изслушва търпеливо субектите си – не е ли това търпение фундаментът на всяка психиатрична и психоаналитична грижа? Пациентите в „Ескирол“ разкриват себе си без никаква преднамереност – цялата отговорност за възможността за контакт с тях е поверена на грижещия се персонал от лекари, терапевти и санитари. Филберт документира тази комуникация – често трудна, объркана, освен това понякога привидно безрезултатна или абсурдна. Смиреният подвиг както на медицинския екип, така и на снимачния екип е в настояването разговорът да продължи, а слушането да не загуби своето усилие и посвещение.

Без да се намесва, без да предлага или дори да загатва някакви революционни решения за прогреса на институционалната психиатрична грижа, съзерцателността на Никола Филиберт сякаш показва, че най-близко до любовта стои разговорът – вниманието към думите и мислите на човек. Докато гледах филма, имах натрапчивото усещане, че само липсата на любов може да накара човек да полудее. Но психичното страдание не трябва да обрича на самота – то тряба да бъде надмогнато, трябва да бъде завърнато към възможността за любов.

„На борда на Адаман“ и „Авероес и Роза Паркс“ не са първите филми на Филибер, които се занимават с психиатричната грижа – препоръчвам неговия покъртителен екзистенциален портрет на една малка психотерапевтична комуна „Най-малкото нещо“ (1997), в който пациентите поставят пиесата „Оперета“ на Витолд Гомбрович. В този контекст „Златната мечка“ за Филибер е закъсняла с над 30 години – трябвало е да се изчака темата за психичната другост да стане достатъчно модерна. Впечатляващо е, че и тогава, и сега Никола Филибер остава близо до човека в неговите най-смутни и уязвими моменти.

Авероес и Роза Паркс На борда на Адаман Никола Филиберт Берлинале