Директно от Кан: „Лимонов“ на Кирил Серебреников

Две години след „Жената на Чайковски“ руският режисьор Кирил Серебреников  се завръща в Кан с екранизация по едноименния роман на Еманюел Карер „Лимонов“. Първоначално режисурата е била поверена на Павел Павликовски („Студена война“, 2018), но впоследствие Серебреников поема снимките, а Павликовски става продуцент. Дисидентската слава на руснака, литературният престиж на Карер и най-вече потресаващата биография на Едуард Лимонов бяха повече от достатъчни, за да предизвикат интерес към филма, чиято премиера бе преди броени дни.

Преди години, когато прочетох „Лимонов“, бях дълбоко развълнуван от съдбата на главния персонаж. Преди разказа на Карер не бях чувал за него, а след прочита имах усещането, че познавам „Едичка“ интимно. Романизираната биография на този хищен, ексхибиционистичен, саморазрушителен персонаж на съветското дисидентство съдържа в себе си безграничния чар да плени дори и скептични читатели. Филмът на Серебреников се придържа вярно към фактите от книгата и живота на своя протагонист, но не успява да ги овладее и надскочи. Адаптацията на книга е сложна задача – режисьорът трябва не просто да визуализира текста, а да го направи свой и да създаде свое произведение, което да носи печата на авторството. В противен случай филмът често остава в сянката на оригинала и не постига автономността, така важна за всяка художествена творба.

Кирил Серебреников е известен с ненаситния си апетит да шокира и изненадва, но провокациите му са по-скоро самоцелни. Като отражение на самия Лимонов, филмът още от началните надписи се задвижва в безумен за поддържане ритъм – два часа нонстоп повествованието препуска, без да си поеме дъх, с всички средства – музика, операторско майсторство, диалог. Този бесен ритъм, от една страна, изтощава, а от друга, лишава сюжета от възможност за климакс. От тази гледна точка „Лимонов“ прилича повече на музикално видео, което продължава много по-дълго от песента, която съпровожда.

Едуард Лимонов (правдоподобен и приятно перверзен Бен Уишоу) напуска Москва за Ню Йорк, където се влюбва в супермодел, после остава бездомен, след това се превръща в прислужник на милионер и накрая в известен писател в бутиковите среди на Париж, преди да се завърне революционно в пост-съветска Москва и да създаде своя собствена националистическа партия. Перипетиите му са достатъчно интересни да бъдат разказани и, както споменах, за всеки, който е незапознат с тях, тръпката от запознанството с този объркан и изгубен артист е събитие. Но режисурата на Серебреников се изгубва в нарцистичния си лабиринт, жадна да ни впечатлява и забавлява, но някак нехаеща да интерпретира или коментира обекта на своето внимание. Така Лимонов е почти изоставен на ниво хаос, безпътица, несвързани изблици на гняв, екстаз и болка – много е трудно човек да се припознае в този нестабилен портрет, трудно се изпитва каквото и да е било съчувствие.

Както в „Жената на Чайковски“, така и в „Лимонов“ Кирил Серебреников показва афинитет към ярки индивидуалности с исторически значими съдби, които са на ръба на легитимността – съпругата на Чайковски потъва в лудостта под сянката на великия композитор, Едуард Лимонов препуска неориентирано между бунтарските покрайнини на Съветския съюз, гетата на Ню Йорк и маргиналния електорат на фанатичния си политически проект. Колкото и да е обсебен от личности с фатална известност, Серебреников е по-загрижен за мита около себе си, като лошото момче на съвременното руско кино, отколкото със сюжетните качества на филмите си, с тяхната психологическа дълбочина и символна стойност. Резултатът и тази година е забавен за гледане, самовлюбен, невротичен и нарочно скандален филм.

Лимонов Кирил Серебреников Еманюел Карер Кан филми