Директно от Кан: „О, Канада“ на Пол Шрадер

След Копола, още една от живите легенди на Холивуд се завърна в Кан – Пол Шрадер, известен освен като режисьор на „Американско жиголо“ (1980) и „Мишима: Живот в четири глави“ (1985), и като сценарист на „Шофьор на такси“ (1976) на Мартин Скорсезе. Вълнението около новия му филм „О, Канада“ бе вдъхновено и от участието на актьорите Ричард Гиър и Ума Търман в главните роли. Критиката сякаш подцени този тих, лиричен, „малък“ филм, което ме остави в недоумение. За мен той остана една от приятните изненади на фестивала.

„Американско жиголо“ е може би най-елегантният американски филм на всички времена – от чувствената светлина на Палм Спрингс, през изящното операторско майсторство на Джон Бейли, до паметния саундтрак на Джорджо Мородер. „О, Канада“ съдържа в себе си генетиката на тази запазена за Пол Шрадер елегантност. Няма нито един елемент от архитектурата на филма, който да не е докоснат от талантливи, деликатни решения. Като се започне от светлината – ако имаше награда само за осветление, този филм щеше да задмине конкуренцията си в състезателната програма – пищна, художествена светлина, която потапя героите на филма в меланхоличната носталгия на сюжета. Операторското майсторство на Андрю Уондър е едно от личните ми открития на фестивала. Музиката, костюмите и декорите допринасят към естетиката на всеки кадър.

Базиран на романа на Ръсел Банкс „Foregone“ (2021), филмът на Шрадер разказва историята на болен от рак режисьор на документални филми (Ричард Гиър) – вдъхновен от Фредерик Уайзман, най-великият американски документалист – и неговата съпруга (Ума Търман), които решават да застанат пред камерата на негов студент, за да разкажат за последен път премълчаното и пропуснатото от годините на миналото си. Филм за тайните, които почти винаги напускат живота заедно с човека, за недоизказаното и нуждата му със сетен дъх да се превърне в език, в разказ. „О, Канада“ е ретроспективен филм – главните герои се връщат назад в спомените си, за да намерят думите, с които да се освободят от тежестта на мълчанието. Играта на Ричард Гиър и Ума Търман е нюансирана, фина, богата в своята привидна сдържаност. Прекрасна роля прави и Джейкъб Елорди като младия Гиър.

Пол Шрадер сподели, че основна мотивация зад „О, Канада“ е чувството му за вина, което споделят голяма част от големите имена на Холивуд от 60-те и 70-те, заради отказа за участие във Виетнамската война. Всички те са правили филми за нея, но единствено Оливър Стоун отива на фронта, оставяйки своите колеги в моралната дилема – възможно ли е да правиш филми за войната, ако не си я видял с очите си. Същата тази вина, бягството от Виетнам, е и причината героят на Ричард Гиър да проговори пред камерата на своя ученик. Така кръгът се затваря в огледалната зала, върху чиито стени няколко режисьора, реални и въобразени, се опитват да си изяснят етичните основания на своите избори. Пол Шрадер е известен със сюжети от типа „човек в стая“ – обикновено самотен мъж е поставен в ситуация на екзистенциална криза, която е двигател на цялото повествование. И тук става дума за това – за човека, който неминуемо среща себе си, рано или в случая – много късно.

„О, Канада“ е поетичен, нежен, трагичен филм, който може би се изгуби в блясъка и фурора на Кан, може би се стори леко муден, леко прекалено бутиков на публиката. Аз открих в него чар и естетика, която наистина носи елегантността на едно отминало време – носталгия, която се оказва подарък за настоящето ни.

О Канада Пол Шрадер Кан филми филмов фестивал