Какво се крие в „Съседната стая“ на Педро Алмодовар?
Триумфално завръщане на Педро Алмодовар на кинофестивала във Венеция с филма „Съседната стая“, отличен със „Златен лъв“
Алмодовар се завръща три години след последния си пълнометражен филм „Паралелни майки“ (2021), който премина някак почти незабелязано по кината въпреки натрупаната през пандемията жажда за фестивално кино. Миналата година на фестивала в Кан режисьорът показа своя късометражен уестърн „Странен начин на живот“ – първи опит в англоезичното кино, който бе сякаш репетиция за „Съседната стая“ – първия му „холивудски“ филм. Но ако провокативният каубойски гей романс наподобяваше по-скоро ексцентрично есе, то „Съседната стая“ се превърна в събитието на Венеция.
Казвам „холивудски“ в кавички, защото филмът е испанска продукция, но се усеща по-скоро като американска – не само заради присъствието на двете големи холивудски актриси Тилда Суинтън и Джулиан Мур в главните роли или заради английския диалог – сякаш цялата постановка носи чужда на европейското кино атмосфера. Алмодовар несъмнено прави авторско кино – неговият почерк е толкова завършен, последователен и безпогрешно разпознаваем, че дори зрители, които не са киномани, веднага биха намерили правилните асоциативни елементи, с които да го опишат. В този филм обаче срещаме странно противоречие – основните елементи на авторството на режисьора са на място: централните женски персонажи, интимната тематика, ярките цветове на постановката, драматичната музика, която се настанява особено напрегнато между диалозите – едновременно с това липсва тоталното присъствие на испанския режисьор, който иначе винаги доминира филмите си до степен, че те приличат на автобиографии. В първия момент наистина реших, че причината е в хомогенизиращата сила на английския език, който със своя универсализъм изважда всяка локална, специфична история от нейната маргиналност, и я хвърля върху сцената на всеобщата емпатия, която Холивуд така манипулативно владее.
На втори поглед си дадох сметка за смелостта, която изисква направата на този филм. Не говоря за финансова смелост, тъй като Алмодовар се самопродуцира, което му дава и абсолютната свобода да прави филми без външни съображения – стилистични, тематични и бюджетни. Филмът е продуциран, както обикновено, от брат му Агустин и Естер Гарсия, мениджъра на продуцентската им къща El Deseo. Тоест финансовият риск е премерен. Смелостта е в темата и в мизансцена. Най-грубо казано, действието на „Съседната стая“ се развива в една къща между две жени (леко намигване към „Персона“). Изключително обран, минималистичен диалог, който за разлика от испанските сценарии от филмографията му, звучи трезво, стегнато и реалистично. Темата на филма е приятелството в контекста на смъртта. Тоест хем е Алмодовар, хем няма чувство за хумор, ексцентричност, няма дори и намек за хомосексуално желание. Но най-вече няма мелодрама – а цялото му кино е мелодрама, която той майсторски спасява от сантименталния кич на собствения си жанр. В „Съседната стая“, въпреки успокоения ритъм и общата меланхолия на клаустрофобичната, безнадеждна ситуация, няма дори драма – според мен брилянтно решение, което извисява сюжета до много по-елегантни размишления върху живота, смъртта и връзките, които създаваме помежду им. Сега, като се замисля, си давам сметка, че филмът носи смътен скандинавски чар...
От излизането на „Кожата, в която живея“ (2011) насам като че ли не само аз имам усещането, че с годините Алмодовар засяда в „още от същото“ – синдром на нишови, силно автобиографични режисьори (Уди Алън например), които се повтарят до безкрай, без да имат нуждата да развият киното си или да се самопредизвикат с експерименти. Последните му пет филма бяха приятни именно защото се знаеше какво се очаква, но и леко отегчителни. В „Съседната стая“ Алмодовар наистина е заобиколил себе си, дистанцирал се е от творбата си и е успял да създаде филм, който изненадва. Суинтън и Мур са очаквано разкошни – и двете признаха на пресконференцията във Венеция, че са мечтали един ден да се снимат в негов филм, и това си личи по нежността и щедростта, с които играят.
Препоръчвам филма на всеки, който иска да остане за малко на тихо с красивите картини на един деликатен сюжет, в компанията на няколко големи таланта. Премиерата е на 25-и октомври в зала 1 на НДК, след церемонията по награждаването на 10-ото издание на кино-литературния фестивал Синелибри. Макар Алмодовар да е заснел своя първи Kammerspiel, неговото място несъмнено е на най-големия екран в страната.
Педро Алмодовар Синелибри Тилда Суинтън Джулиан Мур Съседната стаябюлетин
още авангарт
-
От Париж до безсмъртието
Отбелязваме 97 години от рождението на легендата на киното Жана Моро
-
Време за живот: интроспективен филм за крехкостта на човешките взаимоотношения
Филмът на Джон Кроули е в разпространение от 31 януари
-
Шепоти на времето: Киното на Ерик Ромер
Навършиха се 15 години от смъртта на една от водещите фигури на Френската нова вълна