Акценти от Кан: „Алфа“ на Жюлия Дюкурно

Името на Жюлия Дюкурно имаше привилегията да изгрее в Кан – и то със „Златна палма“ за нейния втори пълнометражен филм „Титан“ през 2021 г. Може да се предположи, че няма по-трудно изпитание от това да се направи филм след „Златна палма“ – очакванията са огромни, а провалът е почти гарантиран. Заглавието на новия ѝ филм – „Алфа“, хваща въображението, но също така подвежда. Аз бях почти сигурен, че става дума за токсична мъжественост. Нищо общо. Филмът се оказа разочарование за критиката и остави Дюкурно без нито една награда от фестивала.

И тук, както в „Титан“, попадаме в клаустрофобичен антиутопичен свят, населен с обезпокоени умове и почти антропоморфни персонажи. Сюжетът е заключен, без изход и без глътка свеж въздух, между тримата протагонисти – 13-годишната Алфа, майка ѝ и завърналия се от смъртта ѝ чичо. И тримата обитават реалност, странно приличаща на нашата, но едновременно с това принадлежаща сякаш на чужда планета, захвърлена в кошмарно бъдеще, където върлува анонимен, смъртоносен вирус. Завръзката се случва на тийнейджърско парти, на което Алфа, след момент на безсъзнание, се събужда с мистериозна татуировка – вероятно направена със заразена игла. Параноята на майката, емоционалната нестабилност на дъщеря ѝ, бруталната училищна среда и трагедията на препълнените болници изпълват екрана с тревожност и фатализъм.

Повествованието е прекъсвано постоянно от сцени на необясним ужас – като че ли според Дюкурно шокът е повече въпрос на количество, отколкото на внушение. Някои от тези прекъсвания за мен останаха смислово неразбираеми, за други трябваше допълнително да прочета.

Жанрово „Алфа“ е на ръба между драмата и телесния хорър. Близките кадри на убождания, механичен секс и калцирани от вируса кожи са част от стила на визуално насилие на Дюкурно. Да кажем, че тук те са по-деликатни от тези в „Титан“, макар паралелите между двата филма да са неизбежни – вероятно френската режисьорка е решила, че те гарантират вниманието на критиката. Мелиса Борос, в ролята на Алфа, е по странен начин едновременно отблъскваща и хипнотизираща, с перманентна болка, изписана на лицето ѝ. Тахар Рахим е впечатляващ в ролята на покосения от вируса чичо – атрофирал до подобие на себе си, с кожа като напукан мрамор. Иранската актриса Голшифтех Фарахани е може би единственото присъствие – в ролята на майката – което облагородява деформираната фантазия на „Алфа“: именно в самата нея, в нейната загриженост и потресена любов, проблясва надежда за обратимост на катастрофата.

На визуално ниво „Алфа“ е преднамерено грозен филм – вероятно в търсене на експресионистично естетизиране на често унищожаващите цели сцени цветове. Не бих могъл дори да допусна, че подобно отсъствие на красота може да бъде случайност или грешка. Ефектът обаче на тези решения остава съмнителен – според голяма част от колегите ми става дума за художествен провал.

„Титан“ не успя да се хареса на широката публика и остана хладно приет от критиката. „Алфа“ го чака още по-трудна съдба по кината, но според мен си заслужава експеримента – особено ако се гледа с отрицателни очаквания. Освен това сцената с червения вятър е разкошна!

Жюлия Дюкурно Алфа Кан филми кино филмов фестивал