Акценти от Кан: „Сират“ на Оливър Лакс

Не бях чувал името на Оливър Лакс преди, и отидох на филма му „Сират“ — кандидат за „Златна палма“ — без никакви очаквания. Често тази ситуация на „невидение“ е привилегирована, тъй като изостря сетивата ми, оставяйки ги без избор, освен да възприемат филма като стилистично и смислово изолирано цяло — не като част от нeчия филмография, не натоварено с препратки, контекст или мнения за личността на режисьора.

„Сират“ си подели Наградата на журито в Кан със „Звукът на падането“ на немската режисьорка Маша Шилински — огромно постижение, тъй като последният бе абсолютният фаворит на критиката и публиката до самия финал на фестивала. Премиерата на „Сират“ се състоя ден след тази на „Звукът на падането“ — ден след като един филмов критик заяви, че още в първия ден на фестивала сме видели „Златната палма“ и е ненужно да продължаваме с останалите филми от конкурса. За съжаление не успях да гледам филма на Шилински, за да се съглася или да опровергая тази бомбастична прогноза, но „Сират“ се оказа една от ранните изненади в Кан.

В исляма сират е името на моста над ада, по който мъртвите трябва да преминат по пътя си към Рая — мост, по-тънък от косъм и по-остър от най-острия нож на света. Интересно, непознато за мен понятие, разкошна метафора, която обаче така и не разбрах как точно взаимодейства с историята на Оливър Лакс.

Започвам с това, че звукът в „Сират“ е умопомрачителен — без съмнение най-добрият, който чух на фестивала. Внушителен, уместен, съзнателно дизайнерски и преднамерено активен — в отделни сцени дори изцяло превземащ екрана — саундтракът скъсява дистанцията между публика и произведение до някакво органично преживяване. Това беше допълнително стимулирано от невероятно агресивната, хищна визуална среда. Заснет в далечната, безлюдна, пред- или следчовешка пустош на мароканската пустиня, филмът е самоопиянен от радикалния си пейзаж, където всяко човешко поведение изглежда гранично и необратимо.

В центъра на повествованието е Луис (превъзходно изигран от Серги Лопес), придружен от сина си Естебан в издирването на дъщеря му, изчезнала безследно след рейв парти. Отчаяното търсене по неволя ги свързва с малка група рейвъри — и „Сират“ се превръща в road movie, чието пътуване минава буквално през ада. Филмът неусетно събира в себе си драма, трилър, някакъв реалистичен сай-фай, абстракция и реализъм — обединени от екстравагантната картина и мощния саунд.

Тази формула, която разчита на ефектите да придвижат сюжета, за жалост не успява да изнесе филма до неговия край. Точно в началото на развръзката „Сират“ се спъва в грандоманските заявки на собствената си претенция — и там, където е най-важно, смисълът го напуска. Последните двайсет минути са голямото объркване и разочарование — от разкошната идея, от големия залог на безспирния съспенс, от майсторското овладяване на всички сетивни дразнители. Голяма пропиляна възможност. Като че ли финалът на „Сират“ е заснет без режисьор, оставен по инерция да се плъзга по надолнището, без контрол над собствената си смислова и наративна инерция.

На пресконференцията Оливър Лакс сподели, че благодарение на филма е открил за себе си терапевтичната сила на рейв партитата, които позволяват на човек да се свърже, без задръжки и самоконтрол, с най-мрачните измерения на травмите си. Мисля си, че е възможно „Сират“ неусетно да се е превърнал за него в инструмент за авто-терапия — който го е разсеял от формалните изисквания на изкуството. Дали е така или не — няма значение. Наградата на журито обаче остава за мен необяснима.

Сират Оливър Лакс Кан филмов фестивал кино Златна палма