Най-доброто от Кан: „Жена и дете“ на Саид Рустаи

„Жена и дете“ е вторият филм на иранския режисьор Саид Рустаи, който попада в конкурсната програма на фестивала в Кан. През 2022 неговият „Братята на Лейла“ печели почетната награда на FIPRESCI и впоследствие се радва на международен успех както сред критиката, така и сред публиката. Заради този си филм Рустаи, както голяма част от колегите си, търпи ужасяващите последици на цензурата на репресивното Министерство на културата в Иран. През август 2023 Ислямският революционен съд го осъжда на 6 месеца затвор, защото е изпратил филма си в Кан — филм, който е обявен в родината му за част от „опозиционната пропаганда срещу Ислямската система“. Разбира се, имало е изисквания към него да премахне сцени от „Братята на Лейла“, които той е отказал да изреже. През последните години Джафар Панахи и Мохамад Расулоф стават разпознаваеми за широката общественост имена, обявени за врагове на Ислямската държава. За щастие, киното им продължава да съществува и безстрашно да критикува режима, който се опитва да забрани съществуването им.

Тази година Рустаи пристигна в Кан с невероятната си драма „Жена и дете“, която ме потресе емоционално и ме убеди за сетен път в невероятния, неизчерпаем талант и енергия на иранското кино.

В центъра на сюжета се намира медицинската сестра Махназ, чийто живот рухва, след като синът ѝ умира в следствие на нелеп инцидент, а годеникът ѝ „решава“ в последния момент, че предпочита да се ожени за сестра ѝ. Така, побрано в едно изречение, „Жена и дете“ прилича на банална мелодрама, която иска да сблъска всевъзможни семейни трагедии. Нищо подобно. Става дума за майсторски заснет и изигран артхаус филм, който деликатно и неусетно избягва от клишето, претенцията и предвидимостта, които при невнимание биха го съсипали.

На първо място, актьорската игра е възхитителна — непознатите за европейската публика актьори стават, още в първите минути на завръзката, близки и познати. С естествеността си, дълбокия реализъм и емоционалната си палитра, актьорите извеждат филма далеч отвъд индивидуалната трагедия. Синан Мохеби впечатлява в ролята на Алияр със зрялост и органичност на играта, достойни за сравнение с върховите постижения в киното. Камерата е спокойна и внимателна към чувствителността на всяка сцена. Въпреки че визуалният стил на филма напомня телевизионен — с често прекалено обяснителна разкадровка и липса на втори план — това по никакъв начин не отслабва кинематографската му сила.

Големият риск за подобен тип история, а именно подхлъзването в преиграна сантименталност и претрупаност от разнородни болки и страдания, е превъзмогнат от Саид Рустаи с невероятен усет за границата между човешките чувства и спектъра от възможни действия на съпротивление, примирение и покаяние. Всичко в „Жена и дете“ — сценарият, играта, визията — е премерено, ритмично, овладяно с майсторска точност и конкретност.

За мен новият филм на Рустаи бе едно от най-вълнуващите открития на тазгодишния Кан. Тъй като премиерата му бе програмирана в почти самия край на фестивала, нямаше как реакцията на критиката да предшества срещата ми с него. Отидох да го гледам неподготвен — в първия половин час ми беше вече ясно, че гледам важен и интелигентен филм, а след прожекцията се чувствах емоционално разтърсен. Заедно с другия ирански филм от конкурса — „Обикновен инцидент“ на Панахи — „Жена и дете“ на Рустаи беше едно от големите събития в театър „Люмиер“.

Жена и дете Саид Рустаи FIPRESCI иранско кино кан фестивал