Най-доброто от Кан: „Изчезването на Йозеф Менгеле“ на Кирил Серебреников

Не съм почитател на Кирил Серебреников — гледал съм както последните му два филма на фестивала в Кан, така и негови театрални постановки в Deutsches Theater в Берлин, и всеки път съм усещал едно хищно творческо его, което жертва произведението в името на авторовия нарцисизъм. Когато, вместо да гледаш филм или театър, ти се налага да се занимаваш с личността на автора, често си тръгваш с усещане за манипулация.

Тази година отидох на премиерата на „Изчезването на д-р Менгеле“ без очаквания — по-скоро привлечен от темата на филма, отколкото от режисурата или художествените ѝ хоризонти. И се оказах не просто опроверган, а възхитен — новият филм на Серебреников, за мое учудване извън конкурсната програма, е най-добрата му творба. Изпипан като сценарий и визия, богат, краен, напрегнат и зловещ като самия си сюжет. Кирил Серебреников сякаш за първи път достига творческа зрялост, посветена не на собствената му екстравагантност, а на самото произведение.

„Изчезването на д-р Менгеле“ е в равни части исторически филм, трилър и драма. Трите жанра са сглобени с изящна прецизност, разчленявайки фигурата на нацисткото чудовище Йозеф Менгеле върху операционната маса на следвоенната му биография. Славата на Менгеле по никакъв начин не надминава нито жестокостта на медицинските му експерименти в концентрационния лагер Аушвиц II – Биркенау, нито фанатизма му като убеден националсоциалист. Филмът на Серебреников следва едноименния роман на френския писател Оливие Гюез, който се съсредоточава върху съдбата на престъпника в изгнание — от напускането на Парагвай до смъртта му в Бразилия. След като Мосад успява да залови Адолф Айхман в Аржентина и да го отведе за скандалния процес в Тел Авив, вниманието им се насочва към откриването и осъждането на Йозеф Менгеле — известен още като „Ангелът на смъртта“.

Филмът е черно-бял, без естетиката му нито за миг да изглежда претенциозна или самоцелна. Ярките контрасти, драматичната светлина на Латинска Америка и дивата природа на Бразилия изглеждат невероятно пред камерата на руския оператор Владислав Опелянц, който намира всевъзможни форми на красота в историята на злото — без да ѝ противоречи. Филмът притежава особена архитектурна грандиозност, която отразява мегаломанията, чувството за безнаказаност, непогрешимост и садизъм на Йозеф Менгеле — без нито за миг да му се възхищава или да изпада в митологизация. В ролята на Менгеле е неотразимият Аугуст Дийл — един от най-добрите германски актьори, който играе преди всичко с гласа си, а не с тялото си. Глас, от който побиват тръпки; глас, който сякаш извира от някой ъгъл на ада. Дийл едновременно придава човешко присъствие на Менгеле и изобличава демоничната му същност, която е позорно отдалечена от всичко човешко. Брилянтно превъплъщение.

„Изчезването на д-р Менгеле“ не е филм за нацизма, нито за Холокоста — сцените от Аушвиц са минималистични и потресаващи. Това е филм за непосилната свобода след престъплението — в случая, най-голямото политическо престъпление на ХХ век. За разлика от Айхман, който олицетворява „баналността на злото“ и неговата административна безличност, Йозеф Менгеле въплъщава злото в чиста форма — преднамерено, жестоко и безмилостно.Няма правосъдие, което би могло да възстанови справедливостта — дори ако процесът срещу Менгеле се беше състоял и с него беше приключила историята на миналия век. Толкова много упадък, толкова много безсмислена, безразборна болка, толкова много смърт — и в средата им един малък, озъбен мъж, който умира с претенцията, че е Бог.

Голяма ирония, след големия провал на Европа. Германия със сигурност ще настръхне от срещата с Менгеле — защото за нея той никога не е изчезвал.

Кан кино фестивал Кирил Серебреников Изчезването на д-р Менгеле