Две (фалшиви) пиана

За мен Арно Деплешен си остава режисьорът, който направи една от най-умните и трогателни френски комедии на 90-те „Моят сексуален живот или как започнах спор“. Този филм се превърна и в повратна точка за кариерите на актьори като Матю Амалрик, Еманюел Девос и Жан Балибар. Оттогава, френският режисьор се асоциира с „малкия“ френски филм – интимни истории, които почти по удиалъновски се занимават с личния живот на хора в клаустрофобична среда. Такъв е и най-новият му филм „Deux Pianos“ („Две пиана“), който имаше своята премиера в конкурсната програма на филмовия фестивал в Сан Себастиан. Дори човек да има развит вкус за това специфично, леко провинциално кино, „Две пиана“ не успява да достигне славата на своя режисьор и да задоволи очакванията за остроумен диалог и многопластова история.

Пианист със световна слава – Матиас Воглер (в ролята Франсоа Сивил) се завръща в родния си Лион, за да подготви триумфален концерт за четири ръце, заедно със своя ментор – в ролята, студена и доминираща Шарлот Рамплинг. Този сюжет излиза извън строй, след като Матиас забелязва на детска площадка момченце, което е негов двойник. Мистерията бързо се разплита и се оказва, че става дума за неговия син от жената на живота му, с която се е разделил заради кариерата си. Оттук нататък наративът се заплита и разплита с една зле овладяна сантименталност, изпъстрена с клишета за чувство за вина, пропуснати възможности, безсмислени обвинения, емоционални кризи и предвидими монолози. В крайната сметка и трите протагонисти се оказват типажи, написани без особено вдъхновение.

Най-приятно от целия филм остана операторското майсторство на Пол Гийом, което усява да направи невероятен портрет на Лион – град, който има по-скоро славата на индустриален център във Франция. Градът е отразен едновременно пищно и меланхолично, арена на агресия и красота, мрачен, вълнуващ, носталгичен.

Ако търсите лекотата и хумора от ранния Деплешен, няма да ги намерите тук. Ако сте в настроение за нещо претенциозно и ненужно натруфено с житейски мъдрости, може би това е вашият филм. Според мен е най-добре да изключите звука и да използвате картините му като внушителен фон за парти с джаз музика и красиви взаимоотношения, сходни с онези от „Моят сексуален живот“. Разбира се, остава ви и възможността да се насладите на Шарлот Рамплинг – актрисата, която от „Нощен портиер“ насам не спира да всява лек, съблазнителен ужас във всяка своя поява на големия екран.

Арно Деплешен Deux Pianos Две пиана Сан Себастиан кинофестивал