Акценти от Кан: „Мъжът, когото обичам“ на Айра Закс

Миналата година, на Берлинале, нюйорският режисьор Айра Закс ме покори с филма си „Денят на Питър Хужар“ - филмов портрет на американския фотограф Питър Хужар, на когото тази година Мартин Гропуис Бау в Берлин посвети ретроспектива. В конкурсната програма на фестивала в Кан Закс пристигна с десетия си пълнометражен филм „Мъжът, когото обичам“ (The Man I Love). Останах очарован, очакванията ми бяха надминати и недоумявам хладната реакция на критиката и липсата на награда. Това е филмът с едни от най-силните и ярки режисьрски решения, безупречна атмосфера, култов саундтрак и прекрасна актьорска игра.

Сюжетът на филма е обран и отново, както и в Питър Хужар, е портрет на бедстващ, хомосексуален артист. В случая става дума за болният от СПИН актьор Джими Джордж, който се опитва да се превъплъти в последната роля на живота си. Докато наблюдаваме битката му да овладее театралната сцена, ставаме свидетели и на обърканата му нужда от любов, която го подтиква към изневяра със съседа от горния етаж. Повествованието може да звучи сладникаво, но талантът на Закс го извисява до истинска драма. Според мен той умее да сблъсква трагичното и красивото в еднаква мяра, като ги остави да се обогатяват взаимно. Красотата на кадрите му, изящната постановка, въображението за костюми и интериори само усилват усещането за обреченост на Джими Джордж. Всеки елемент е на правилното място, всяка сцена е оживена от вдъхновение и сила.

Актьорската игра на Рами Малек, Том Стъридж и Лутър Форд е безгрешна. И тримата успяват да уловят меланхолията на 80-те в Ню Йорк, усещане за изгубения рай, за безсилието срещу ужаса на пандемията и крехкостта на човешкото съществуване. Без да прави костюмна драма, без да се придържа стриктно към естетически клишета за епохата, Айра Закс изобразява собствения си Ню Йорк, от спомените си, от личния си сблъсък с трагедията на едно поколение артисти, напуснало преждевременно сцената. В този смисъл, „Мъжът, когото обичам“ е реверанс именно към артиста, неговата битка и спасителното измерение на изкуството, което остава последен пристан.

Особено внимание искам да обърна на операторското майсторство на френско-канадската операторка Жозе Дезе, която е известна предимно с взаимната си работа с френския режисьор Бертран Бонело - филми като „Сен Лоран“ (2014) и „Звярът“ (2023). Освен това Закс и Дезе вече са работили заедно върху неговия „Passages“ (2023). Погледът ѝ е елеганен и чувствителен, внимателен към интимността на всяка сцена, към красотата на света на Джими Джордж, без в нито един момент да търси да го украси.

Без да успее да спечели симпатиите в Кан, „Мъжът, когото обичам“ остава за мен едно от най-нежните, трогателни и изящни преживявания на тазгодишния фестивал. С този филм Айра Закс се превърна в режисьор, когото обичам.

Мъжът когото обичам The Man I Love Кан фестивал Айра Закс Рами Малек