Цветът като пространство: среща с Ротко във Флоренция

„Ротко във Флоренция“ в Палацо Строци е емоционално пътешествие, което възприемаш с очите и преживяваш с душата си дълго след като напуснеш пределите на двореца. Още с първите платна става ясно, че това не е поредната ретроспектива. Това е внимателно конструиран опит да бъде проследена една духовна и естетическа връзка – между Марк Ротко и Флоренция, между американския абстрактен експресионизъм и ренесансовото разбиране за пространство, между изкуството и емоциите, между светлината и съзерцанието. Изложбата е курирана от Кристофър Ротко и Елена Геуна и проследява творческия път на художника чрез над 70 произведения, събрани от едни от най-значимите музейни и частни колекции в света.

Любопитното е, че Флоренция не е просто домакин. Градът е част от разказа на изложбата. През 1950 г., по време на първото си пътуване до Италия, Ротко посещава манастира „Сан Марко“ и библиотека „Лауренциана“, където фреските на Фра Анджелико и архитектурата на Микеланджело оставят траен отпечатък върху изкуството му.

Десетилетия по-късно изследователи продължават да откриват влиянията им в монументалните цветни полета и в начина, по който Ротко включва пространството около картината. В отделни секции изложбата напуска стените на Палацо Строци и отвежда посетителя точно до Сан Марко и лауренцианската библиотека. Там картините му започват да наподобяват съвременни пространства за медитация вместо абстракциите, които познаваме.

Всъщност това, което прави изложбата завладяваща, се крие в отказа на кураторите да противопоставят Ротко на Ренесанса и вместо това да ги поставят в диалог. Хронологичната организация на „Ротко във Флоренция“ преминава от ранните му фигуративни картини през сюрреалистичния му период до зрелите му цветни композиции. Но най-впечатляващото в нея е усещането за постепенна редукция. Сякаш през годините Ротко последователно премахва всичко излишно, докато не остава само онова, което не може да бъде изразено с думи. Формите изчезват, сюжетът се разтваря, а цветът започва да носи цялата емоционална тежест.

На пръв поглед картините се състоят от големи блокове цвят. Кой би предположил, че две стъпки по-близо до платното пристъпваш в ателието на Ротко? Големият мащаб на платната позволява всички мазки и щрихи да останат скрити за неангажирания поглед, но когато се вгледаш, те стоят и очакват, за да разкажат историята зад картината.

Едни от ранните платна в типичния за Марк Ротко стил са ярки и приветстващи. Преобладаващите цветове са жълто, червено и оранжево и сякаш цялата зала се озарява от тях. Още с влизането настроението ти се приповдига. Жълтият цвят стимулира нервната система и създава усещане за радост, топлина и оптимизъм. Но истината за картините е съвсем различна. Когато ги рисува, Ротко е в етап от живота си, в който преобладават страхът и паниката. Тези платна са неговият еквивалент на „Писък“ на Едвард Мунк.

Отдадеността му се вижда и в последните години от живота му. След сериозни здравословни проблеми лекарите го съветват да намали натоварването и да спре да работи върху големи формати. Прави го, но за кратко. За него да рисува е начинът му да съществува. Ротко често казва, че пред голямото платно се чувства най-жив — твърдение, което придобива особена тежест, когато гледаме късните му произведения, където преобладават черно и сиво, а в самия му край отстъпват място на бледи нюанси на синьо и бежово. Застанала пред някои от късните му картини, имах усещането, че наблюдавам не изображение, а вътрешно състояние.

Именно тук се крие причината Ротко да продължава да вълнува толкова силно десетилетия след смъртта си. Пред неговите платна човек неизбежно започва да мисли за емоциите, които обикновено избягва. Тъгата, самотата, тревожността, усещането за вътрешна празнота. Те рядко присъстват открито в ежедневните ни разговори, но са вплетени в почти всяко голямо произведение на художника.

Животът на Марк Ротко неизбежно присъства в прочита на творбите му. Една от залите в Палацо Строци разказва историята за голяма поръчка на платна за ресторант „Четири Сезона“ в Ню Йорк, до този момент декориран с платна от други съвременни художници като Пикасо и Миро ̀ . Срещу комисонна от $35,000 Марк Ротко се съгласява да направи платната, въпреки омразата му към изтънчената кухня. Художникът обаче имаедна тайна. Платната, които ще създаде са дълбоко подтискащи. Сам определя идеята за тях така: „Искам да накарам гостите да се чувстват сякаш се хранят на място, чиито врати и прозорци са зазидани“. Цветовете, които избира за произведенията са бордо, черно и кърваво червено. А вдъхновението му за това клаустрофобично място ни връща отново във Флоренция и така любимата му библиотека „Лауренциана“. Когато е почти готов с платната, Ротко посещава  ресторанта, за да добие идея за пространството. Освен мястото, художникът преценява хората, храната и атмосферата. Остава отвратен. След тази злополучна вечеря той отказва да предостави картините си, убеден, че средата и публиката там не биха могли да възприемат посланието им: „Всеки, който би ял такава храна на такива цени, никога няма да погледне някоя моя картина“. Решението му често се разглежда като жест на артистична непримиримост, но в него има и нещо друго — отказ изкуството да се превърне в декор.

Кулминация на неговата артистичност е параклисът „Ротко“ в Хюстън (завършен и кръстен така след смъртта на художника). Пространството е устроено така, че живопис, архитектура и духовност да се срещнат по начин, който трудно може да бъде определен като музейно преживяване. Параклисът не принадлежи на конкретна религия и не предлага готови отговори. Подобно на картините на Ротко, той създава пространство за съзерцание и вътрешен диалог. След посещението на изложбата във Флоренция човек започва да разбира защо художникът е влагал толкова много енергия в подобни проекти. Той никога не е искал картините му просто да бъдат гледани. Искал е те да бъдат преживявани. Искал е чрез тях да сподели най-интимните и страшни мигове в душата си на всеки готов да спре и да послуша.

В Палацо Строци посетителят престава да бъде зрител. Пред големите платна човек не стои отстрани. Те не изискват интерпретация, а присъствие. Няма как да бъдат „прочетени“ бързо. Нужно е време. Няколко минути пред една картина могат да се окажат по-съдържателни от преминаването през цяла зала. В епоха на непрекъснат визуален шум картините на Марк Ротко настояват за обратното — за тишина. Те не предлагат образи, а пространства, в които да останем насаме със собствените си мисли. Във Флоренция това усещане е още по-силно. Градът, в който перспективата е била изобретена като начин да се подреди светът, се превръща в сцена за художник, който използва цвета, за да отстрани всяка сигурност и да направи място за емоцията.

Когато напуснеш изложбата, трудно си спомняш отделните произведения. Остава друго — усещането за мащаб, за светлина и за онзи особен вид мълчание, което изкуството понякога успява да създаде.

Ротко Марк Ротко Флоренция изложба изкуство картини