Нарцисизмът, или опасната мания за изключителност

Детската психоаналитичка Мелани Клайн подчертава деструктивните последици от нарцисизма. Нарцисизмът щеше да е достатъчно лош, ако беше просто смесица от суета, егоизъм и себеобсебеност, но той има и способността да мутира в нещо чудовищно. Убедеността на нарцистичния, че нещата му се полагат, може да стане гротескна. Нарцистичният започва да ламти за повече облаги, власт и влияние, да завижда, да мрази. Пречките трябва да се отстранят, конкурентите трябва да бъдат унищожени. Само той има правото да съществува.

В Книга III от Овидиевите „Метаморфози“ Нарцис – гордият ловец, уморен и жаден, открива езерце, заобиколено от дървета. Той се опитва да утоли жаждата си, но когато вижда лицето си, отразено във водата, е запленен от собствената си красота и се влюбва в себе си. Докато се съзерцава във водата, Нарцис е измъчван от собственото си съвършенство, а опитите му да целуне и да прегърне обекта на своето желание приключват с неизбежната фрустрация. Но той не може да си тръгне от езерцето: „… както на лекия огън жълтият восък се стапя, и както сланата сребриста сутрин от
топлото слънце, така от любовната мъка той се топи и полека изгаря от вътрешен огън“. След неговото изчезване до водата остава само малко шафраново цвете.

Историята за Нарцис е добре известна. Това е любопитно, защото популярните древногръцки митове обикновено са героични: Тезей и минотавърът, Персей и горгоната, Язон и аргонавтите. В сюжета за Нарцис няма събитие. Той гледа себе си в езерцето и просто продължава да се гледа, докато накрая изчезва. Въпреки това образът му обсебва поети, писатели и художници. Когато чуваме или четем за нещастния край на Нарцис, признаваме, че ни се казва нещо важно. Повечето художници са се придържали към описателната проза на Овидий. Обикновено произведенията на художниците показват красив младеж на фона на зелен пейзаж, окъпан в слънчева светлина. Има обаче едно знаменито изключение: портретът на Нарцис от невероятно надарения бароков майстор Караваджо. В неговата картина Нарцис е изобразен като млад мъж, облечен според модата по времето на Караваджо, приклекнал близо до езеро с тъмна вода. Няма дървета или допълнителни детайли. Зад Нарцис има само тъмен вакуум. Портретът на Караваджо ни предлага мрачна и ужасяваща гледка на погълнатостта от себе си. Нарцис е толкова зает със себе си, че нищо друго не съществува. Ръцете и раменете му формират арка, която се свързва със собственото си отражение, за да образува кръг. Това подсказва, че всичко, което има значение за него, целият му свят се съдържа в периметъра на неговото его. Не можем да видим много от тялото на Нарцис, защото то е „изядено“ от сянката.

Караваджо се освобождава от пасторалните клишета и ни предлага вместо тях една проницателна метафора. Нарцисизмът е форма на строга самоизолация, спускане в подземие без светлина.

Думата „нарцисизъм“ не съществува до последните години на XIX век. През 1898 г. Хавелок Елис говори за хора, които демонстрират „подобни на Нарцисовите“ нагласи, а през 1899 г. Паул Неке описва сексуалното обективиране на собственото тяло като Narzissmus, или „нарцисизъм“. Думата може би е щяла да изпадне от употреба, ако Фройд не я употребява в обемно есе по темата от 1914 г. Думата нарцисизъм днес се използва във всекидневния език и означава прекалена грижа за външния вид. Техническият термин покрива всички форми на себелюбие и грандомания, като например интелектуална суета и надценяване на личната власт. Друга важна характеристика на нарцисизма е чувството за изключителност, чувството, че по някакъв начин си специален (макар че това неизменно е без основание).

Нарцисизмът, използван като клиничен термин, винаги носи със себе си конотации на морбидност. Въпреки това като че ли има съществено припокриване между нарцисизма и някои характеристики, които, поне на Запад, се смятат за желателни. Привлекателността например се цени високо, а самочувствието е социално предимство. Предполага се, че самоуважението е свързано с щастието. Вярата в себе си пришпорва амбицията и оттам материалния успех; самообладанието предизвиква уважение; качества като самостоятелност и себедостатъчност са високо ценени; себеизразяването се насърчава. Поппсихолозите многократно ни уверяват, че трябва да обичаме себе си. Определено количество егоцентричност се смята за полезно. Отвъд определена точка обаче да си егоцентричен, става саморазрушително. Самоувереността може да се превърне в арогантност; вярата в себе си може да се изкриви в самомнение; чувството за собствената стойност е възможно да се превърне в суета. Абсолютната вяра в собствената Аз-ефективност кара човека да се чувства всемогъщ. Упоритото преследване на самоактуализацията може да стигне до себеобсебване Самооценките е възможно толкова да се откъснат от реалността, че описването им като самозаблуди да е по-точно.

Ако дарвинизмът беше прегърнал концепцията за християнския морал, кардиналният еволюционен грях би бил егоизмът…

Фройд твърди, че след Коперник и Дарвин той е нанесъл третия и най-тежък удар върху нарцистичното човечество. Коперник демонстрира, че човешките същества не заемат привилегирована позиция в центъра на Вселената. Звездите и планетите не се въртят около Земята. Имайки предвид необятността и възрастта на Вселената, нашата незначителност е несъмнена. Дарвин доказва, че човешките същества не са венецът на природата, създаден от Бог, за да властва над всички други форми на живот. Точно обратното, човешките същества са продукт на случайни събития и еволюция. Ние сме животни, не по-божествени от прасетата или павианите. „Третият удар“ на Фройд е психоанализата, която разкрива, че имаме ограничен или никакъв инсайт. Според Фройд „егото не е господар дори в собствения си дом, а трябва да се задоволява с оскъдна информация за онова, което става несъзнавано в неговата психика“. Вървим слепешката през живота, без да знаем кои сме и без да разбираме защо сме избрали да извършим едно, а не друго действие.

Често е било отбелязвано, че като се нарежда до колосални фигури като Коперник и Дарвин, Фройд неволно разкрива степента на собствения си нарцисизъм. Да претендираш за първенство в такава величествена компания според всички критерии е невероятно грандоманско. Третият удар на Фройд е – по собствените му думи – „най-тежък“. Той преценява себе си като най-силният нападател. Ако приемем обаче, че Фройд е нарцистичен, то тогава неговият нарцисизъм подкрепя аргумента му. Всички ние сме уязвими. Нашето его може да се разшири до космически мащаби. Централната характеристика на нарцисизма е изключителността. Когато се поддаваме на нарцисизма, ние вярваме, че сме специални, че едни неща ни се полагат, а от други сме освободени, а най-същественото освобождаване е от смъртта. Другите хора ще умрат, но не и аз. В „Годината на смъртта на Рикарду Рейш“ – роман на португалския писател и лауреат на Нобелова награда Жозе Сарамаго – мъртъв поет, Фернандо Песоа, се връща от гроба и говори с приятеля си, лекаря и събрата поет Рикарду Рейш. Той разказва на Рейш, че живите не могат да схванат собствената си смъртност. Рейш протестира: разбира се, живите знаят, че ще умрат. Песоа отвръща: „Не знаеш, никой не знае, точно както и аз не го знаех, когато бях жив. Това, което знаем без сянка на съмнение е, че другите умират“. Нарцистичният е „безсмъртен“ и може цяла вечност да се любува на собственото си отражение. Помнете обаче: Нарцис все още се взирал в себе си, докато се разтварял в нищото.

Из главата „Нарцисизъм: да се огледаш във водата“, превод: Людмила Андреева

Франк Талис тревожност Как да живеем в ерата на тревожността,