Берлинале 2025: „Отражения в мъртъв диамант“ на Бруно Форзани и Елен Катет

Ако сте гледали някой от предишните филми на френско-белгийския режисьорски дует Бруно Форзани и Елен Катет – „Амер“ (2009), „Странният цвят на сълзите на твоето тяло“ (2013) или „Оставете труповете да хванат тен“ (2017) – вероятно ще бъдете не само подготвени, но и ще имате високи очаквания за новия им филм „Отражения в мъртъв диамант“, чиято премиера се състоя в конкурсната програма на Берлинале 2025.

Ако обаче, като мен, никога не сте чували нито за тях, нито за предишните им филми, ще се озовете пред киноизживяване, за което не сте и подозирали, че е възможно да съществува.

Сюжетът, бих казал, няма абсолютно никакво значение. Не успях да схвана завръзката, развитието ме остави озадачен, а кулминацията – още повече. Анти-сюжет, мета-сюжет, пост-сюжет – могат да се измислят и намерят много наименования, които да се опитат да опишат наративната структура, която подменя или анулира класическата формула на киносценария. В най-груби щрихи – става дума за пенсиониран шпионин, който се опитва да се наслади на старостта си сред лукса на Френската Ривиера (Форзани е роден в Мантон, чиято биография очевидно е вдъхновила филма). След изчезването на младо момиче от съседната хотелска стая, главният герой се гмурка в спомените си от 60-те години. Привидно семплата сюжетна линия се разпада на стотици фрагменти още в първите секунди: гангстери, бизнесмени, тайни агенти, наемни убийци – списъкът на персонажите е почти невъзможен за проследяване.

Аз обикновено смятам, че колкото и зрелищен да е един филм, ако сценарият, историята и посланието са слаби, той увисва в празнотата на собственото си красиво безсмислие. Но в нито един момент, докато гледах „Отражения в мъртъв диамант“, не ми мина през ума да упреквам филма в липса на смисъл – просто защото му го прощавах заради всичко друго.

След като се отказах да проследявам интригата, се отдадох изцяло на сетивната експлозия от свръхобработени образи. Интелигентността и виртуозността на всеки кадър буквално ми спряха дъха – не мога да си спомня откога не съм бил свидетел на такава работа с визуалната среда в киното. Прецизна, педантична, маниакална в отношението си към цвят, композиция и текстура, естетиката владее всеки момент от филма. Форзани и Катет са работили върху сториборда с отговорността и размаха на математици, изчисляващи формулата на въздействието на всяка сцена. Но истинският протагонист на филма е монтажът – бляскав, ритмичен, изключително музикален. Няма нито един „cut“, който да не е резултат от прецизна преднамереност и инстинктивен усет за контекст.

„Отражения в мъртъв диамант“ не е само изящен и хипнотизиращо интензивен – той е и забавен. През цялото време имах усещането, че гледам Джеймс Бонд, деконструиран до атомите си и после сглобен отново по безобразен, гениално налудничав начин. В главната роля е все още неустоимо чаровният Фабио Тести, най-известен с участието си в „Градината на Финци-Континис“ на Виторио де Сика. Колега ми сподели, че според слуховете именно желанието на Форзани и Катет да работят с Тести е било изходната точка на целия филм. Ако това е вярно, то би обяснило и оправдало хаотичността на сценария.

В интервю за Arte режисьорите споделят, че основен лайтмотив във филма е отражението – като символ на разпадаща се идентичност, множествено „аз“, съновидения, спомени и проблясъци на реалност. Честно казано, дори това обяснение не означава много за мен – предпочитам да запазя илюзията за необясним шедьовър, за който не бях подготвен и който ме остави без думи.

С абсурда, арогантността и влудяващата си амбиция да надскочи себе си, „Отражения в мъртъв диамант“ получава моята лична „Златна мечка“ за най-добър филм.

Берлинале 2025 филми Отражения в мъртъв диамант Бруно Форзани Елен Катет