Акценти от Кан: „Минотавър“ на Андрей Звягинцев

Девет години делят последния филм на Андрей Петрович Звягинцев „Нелюбов“ (2017 г.) и най-новия му „Минотавър“, чиято световна премиера бе в конкурсната програма на фестивала в Кан. През тези години го забавя дълго боледуване от ковид с период на двумесечна изкуствена кома в болница в Хановер, както и отложения проект по сценарий за руски олигарх „Юпитер“, за който не успява да намери финансиране във Франция. Вместо това се захваща със съвременна адаптация на филма на Клод Шаброл „Невярната жена“, пренесен в контекста на руско семейство по време на първата мащабна военна мобилизация след нападението на Украйна през 2022.

В оригинала на Шаброл наблюдаваме изневярата на една отегчена, апатична съпруга, убийствената ревност на нейния съпруг, както и трагичната участ на любовника. Класическа сюжетна линия. Но актьорската игра на Одран, Буке и Роне в комбинация със смразяващата постановка на Шаброл, правят филма дълбоко запомнящ се.

В „Минотавър“ Звягинцев е изстудил температурата на интригата до под нулата. Интериорите на офисите, апартамента на любовника, просторната модернистична къща на олигарха Глеб са по-скоро лабораторни пространства, в които човешките чувства са обект на експеримент по оцеляване, отколкото психологическа необходимост. Героите се придвижват по пусти улици с лъскави коли, които напомнят на почти футуристични машини. Отиват да живеят мъртвите си животи, където темите на разговор се въртят около безсмислени, новобогаташки глупости. Половината от диалозите нарочно се въртят в кръг без да казват нищо — целта на Звягинцев е ясна. Нихилизъм, консуматорство и разруха насред една марсианска Русия.

Важно е да разберем, че филмът на Шаброл остава актуален и днес, защото представя скования буржоазен етикет от годините на Жискар д’Естен и зловещата истина за личния живот на богатите от покрайнините на Париж. Обаче през 2026 г. една изневяра, дори и в религиозно фанатична Русия, не би учудила или възмутила никого. Поведението на Глеб остава по-скоро нелогично в съвременен контекст. Така „Минотавър“ остава самодостатъчен и самовлюбен. Разбираемо предвид брилянтната работа на оператора Михаил Кричман, който визуално е уловил мъртвата температура на своите субекти.

Впечатляващо изпълнение дават актьорите Ирис Лебедева и Артур Смолянинов, но играта на Дмитрий Мазуров, истинския главен герой в „Минотавър“, се отличава с изключителна сдържаност и наблюдателност. Той е едновременно авторитарен съпруг и съкрушена жертва на лични и политически обстоятелства. Мазуров овладява екранното си присъствие от първи до последен кадър. 

Антивоенната риторика на филма е сведена до минимум, избутана в предградието на едва доловима третостепенна сюжетна линия, която се занимава с проблемите на съвестта на Глеб, който трябва да изпрати свои работници на фронта. Елегантно и безпроблемно вплетена във фона на семейната трагедия, критиката на Звягинцев към Русия остава декоративна, недоизказана, дори претупана. Никой не е очаквал гръмки лозунги или кресливи атаки срещу войната, но определено се надявахме на повече.

Мизансцена, играта, разкошния сценарий и операторското майсторство не оставят място за критика. И въпреки това се усеща, че нещо липсва. Може би бидейки адаптация на така или иначе познатата история на Шаброл, тайно искаме от филма да бъде по-дързък и да разтърси публиката.

Репутацията на Андрей Звягинцев затвърдена от спечелената награда на журито през 2017 г. за „Нелюбов“, както и от тази за най-добър сценарий за „Левиатан“ през 2014 г., беше предпоставка за прибързани очаквания, че тази година режисьорът ще си тръгне със Златната палма. Политическите конотации на филма също допринесоха за тези големи очаквания.

Звягинцев си тръгва без Златна палма, но с Гран При. Филмът му се отличи като един от най-интелигентните и изпипани на тазгодишния фестивал.

Кан акценти филми Минотавър Андрей Звягинцев Гран При