„1984“ с нов облик и нова гледна точка в „Джулия“

Американската писателка Сандра Нюман (р. 1965 г.) завършва лондонската Политехника и Университета в Нова Англия. Автор е на „Единственото добро нещо, което някой някога е направил“, „Кейк“, „Страната на звездата на сладоледа“, „Небесата“ и „Мъжете“. Номинирана е за наградата „Гардиан“ за първи роман и наградата „Бейлис“ за женска проза. Творчеството ѝ се отличава с феминистка насоченост, предпочитаната тематика е от областта на дистопичната фантастика. „Джулия“, 2023, е шестият ѝ роман.

Британия отдавна е станала част от трансатлантическата нация Океания, която открай време е в състояние на война и която се управлява от ултратоталитарната партия на митичната фигура на Големия брат. Джулия, една от героините в Оруеловия роман, става любовница на друг герой от този роман, Уинстън Смит. Джулия е механик, работи в отдел „Художествена литература“ в Министерството на истината. Идеална гражданка, тя е скептична към пропагандата на властващите и си позволява понякога да нарушава правилата, но и стриктно ги спазва, когато е необходимо, и сътрудничи на режима при нужда. Тези нейни качества я правят всеобща любимка. Един ден Джулия се поддава на някакъв свой странен подтик и предава на Уинстън Смит тайна бележка. От този момент нататък започва удивителното ѝ пътуване из антиутопичния свят, в който се развиват незабравимите събития от класическия роман на Оруел. Свят, в който единствената перспектива е липсата на перспектива, а завършекът е завръщане към все същото начало. 

„Джулия“ е книга за любителите на научната фантастика и по-специално на антиутопията, както и за заклетите фенове на Джордж Оруел и романа му „1984“. Романът бива разлистван с интерес, читателят очаква с нетърпение развръзката, а тя е колкото неочаквана, толкова и очаквана.

Представяме откъс от книгата. 

Първа глава

Всичко започна от мъжа от архиви – мрачния мъж с надменните маниери, който не подозираше нищо, затворен в превзетия си свят на стармисъл. онзи, когото Сайм наричаше стария нещастник.

Той не беше напълно непознат за Джулия. Служителите от трите отдела – „художествена литература“, „архиви“ и „проучване“, ходеха заедно на второ хранене в тринайсет часа, така че всички се познаваха по физиономия. Но дотогава той просто си беше стария нещастник – онзи, който изглеждаше така, сякаш е глътнал муха, който кашляше повече, отколкото говореше. Същинското му име бе Другаря смит, макар че „другаря“ някак съвсем не му прилягаше. Разбира се, ако се чувстваш неловко да наричаш някого „другарю“, по-добре съвсем да не го заговаряш.

Беше слаб и с много светла кожа. Изглеждаше добре, или би изглеждал добре, ако не беше винаги така намусен. Никога не се усмихваше, виждали го бяха само изкуствено да се подхилва от чисто партийно благочестие. Веднъж Джулия направи грешката да му се усмихне и в отговор получи изражение, което можеше да вкисне мляко. Хората говореха, че се справял с работата си отлично, но не можел да напредне, защото родителите му били неличности. Предполагаше се, че това го е озлобило.

И все пак беше срамно как Сайм го тормозеше. В министерството на истината Сайм работеше в отдел „проучване“, където съставяше думи на новговор. Целта им бе да пречистват мозъка на всеки човек, но в действителност бяха супертрудни за заучаване. Повечето хора криво-ляво се справяха, но стария нещастник, дори когато се опитваше да каже „недобър“, сякаш премяташе горещи картофи в устата си. Сайм използваше това, за да му върви по петите, сякаш бяха най-близки приятели, и да го обсипва с термини от новговор, наблюдавайки го как се мъчи. На стария нещастник не му понасяха и публичните екзекуции, затова Сайм му говореше за обесванията, на които бил присъствал, имитирайки звуците на душащите се мъже и повтаряйки колко му харесвало, когато им увиснели езиците. Стария нещастник определено побеляваше като платно. Сайм изпитваше удоволствие от този тип забавления.

Джулия бе разговаряла с този мъж само веднъж, когато се бяха засекли на една и съща маса в столовата. Тогава все още хранеше надежди за него. Привлекателните мъже в Истината бяха много малко и тя си мислеше, че може да си позволи едно влюбване в Смит, за да изкара приятно скучния ден. Така че му беше дърдорила с повече увлечение, отколкото се изискваше, за новия тригодишен план и за това как за късмет в „художествена литература“ привлекли нови работници, все за чест и слава на Големия брат, а как се справяли в архивния отдел?

Вместо да отговори, той бе казал, без да я погледне в очите:

– Значи работиш на една от машините за писане на романи?

Тя се беше засмяла.

– Поправям всичко, което се повреди, другарю. не е само една машина. Каква ще да е тая машина, та да трябва по цял ден да я поправям!

– Винаги те виждам с гаечен ключ.

Очите му се насочиха към червения пояс на младежкия антисекс съюз на кръста ѝ. Беше забелязала, че тъпият досадник се плаши от нея. Мислеше, че тя ще го докладва за престъпсекс! Като че можеше да види мръсотиите, които се въртяха в главата му!

А след това нямаше особен смисъл за разговарят. Бяха довършили яденето си в мълчание.

Нещата се промениха през сутринта, когато О’Брайън дойде в „художествена литература“ – априлска сутрин с ниско небе и зли ветрове, от които целият Лондон така хлопаше и стенеше, че сякаш щеше да се срине до основи. Поради идването на о’Брайън „художествена литература“ приличаше на истинска лудница – всеки демонстрираше колко здраво може да работи. Откъм Джулия обаче работата беше секнала. Тя прекара цялата сутрин в стоене на пътеката, напразно очаквайки появата на жълтите флагчета, означаващи, че някой се нуждае от ремонт. Обикновено тези флагчета никнеха като гъби след дъжд и тя по цял ден тичаше във всички посоки в отговор на постоянното: „Другарко, тук нещо хлопа... о, сега вече не хлопа. може ли само да погледнеш?“. Повечето заявки за поддръжка бяха просто поводи за кръшкане, за приказки и за джин, но Джулия винаги играеше ролята си, като изключваше машината и се правеше, че търси източника на привидния проблем.

Днес в салона нищо не хлопаше. Всички се страхуваха твърде много О’Брайън да не ги сметне за саботьори. Цяла сутрин Джулия крачеше по пътеката между машините, умирайки за една цигара, но знаеше, че запуши ли, ще придобие престъпно безделен вид.

„Художествена литература“ представляваше огромен фабричен цех без прозорци, заемащ първите два сутеренни етажа на министерството на истината. пространството бе запълнено основно със сюжетни машини – осем гигантски съоръжения, които изглеждаха като обикновени кутии от лъскав метал. Вътрешността им представляваше зашеметяващ набор от сензори и трансмисии. само Джулия и нейната колежка Еси умееха да пълзят из тях, без да нанасят щети. Централният механизъм беше калейдоскопът. В него имаше шестнайсет комплекта зъбци, които избираха и пренасяха елементите на сюжета – стотици метални разновидности, които биваха улавяни и изхвърляни, докато не се намереше група, която да си пасва добре. Този успешен модел се сглобяваше – отново с помощта на машини – върху намагнитизирана плоча. плочата се потапяше в тава с мастило, след което се завърташе и се отпечатваше върху ролка хартия. отпечатаната част от хартията се отрязваше и отговорникът по продукцията я освобождаваше.

Резултатът представляваше отпечатък във вид на таблица, наричан шеговито „бинго карта“, на който бяха кодирани елементите на разказа: жанр, главни герои, основни сцени. Веднъж един служител от „пренаписване“ се беше опитал да обясни на Джулия как се тълкуват, но безуспешно. Дори и след пет години работа в цеха те не значеха за нея повече от изтазийското пиктографско писмо.

Сега тя наблюдаваше как един отговорник по продукцията грабва от ролката нов отпечатък и започва да го размахва, за да изсуши мастилото. Когато остана доволен, той го нави на руло и го постави в зелен цилиндър, който пъхна в една пневматична тръба. От мястото, където бе застанала, Джулия можеше да проследи полета на цилиндъра през плетеницата от полупрозрачни пластмасови маркучи на тавана до падането му в едно кошче в южния край на помещението. Там се намираше „пренаписване“, където мъже и жени седяха в дълги редици, мърморейки в говорписите и превръщайки бинго картите в романи и в разкази. но на този етап вече не се използваха машини и интересът на Джулия свършваше дотук.

Тя бе в постоянен захлас от сюжетните механизми, от това как работеха и от начините, по които можеха да се повредят. Знаеше формулите на мастилата и обичаше да обяснява защо синьото създава проблеми. Знаеше как хартията се държи стабилно и какво може да я накара да се нагъне или намачка. Знаеше до болка кога някоя част скоро ще трябва да се сменя и как да подаде поръчката, за да не бъде отхвърлена от Комитета по капиталовите стоки. Но за книгите, които бяха крайният резултат, знаеше малко, а и не се интересуваше от тях.

Веднъж един приятел от „пренаписване“ ѝ каза, че и той бил същият, а преди бил страстен читател. „Казват, че ако обичаш колбаси, никога не трябва да гледаш как се правят. След това се отвращаваш. Така съм и аз с книгите.“ За Джулия тази сентенция не важеше за колбасите. Беше правила и яла колбаси, без да се замисля; веднъж беше яла суров салам, за да спечели бас. Но важеше за „победата на революцията: Всичко за Големия брат“ или „Военна медсестра VII: Лариса“.

Докато си мислеше за това, тя осъзна, че неволно бе започнала да наблюдава О’Брайън. Той се придвижваше из цеха, произнасяше импровизирани речи, задаваше въпроси, усмихваше се любезно на всички. По отдалечените от него места работниците стояха с наведени глави и безизразни лица. Опитваха доколкото могат да имитират машина, което в много случаи се получаваше впечатляващо добре. Близо до О’Брайън обаче всички лица се обръщаха към него, оживени от плаха надежда, като завъртащи се към слънцето цветя. Няколко души бяха напуснали местата си и го бяха наобиколили, заслушани възторжено в онова, което им говореше. Разбира се, приказките на член на Вътрешната партия винаги имаха предимство пред работата ти.

Погледнато откъм пътеката, най-силно впечатление правеше физическият контраст между О’Брайън и слушателите му. О’Брайън беше облечен с черен комбинезон на функционер от Вътрешната партия от дебел американски док, който му прилягаше толкова добре, че сигурно бе ушит по поръчка. Всички останали бяха от Външната партия и носеха сини комбинезони от район, или прекалено тесни, или комично широки. След едно носене районовият комбинезон се изторбяше на коленете, а след двайсет коленете им се удебеляваха от кърпежи. синята боя избледняваше от прането, така че всеки чифт бе с леко различен оттенък и на петна там, където цветът бе избледнял неравномерно. О’Брайън беше висок и с мощно телосложение, докато хората от „художествена литература“ бяха или болезнено мършави, или с провиснали кореми. Бяха и прегърбени вследствие на постоянното свиване, присъщо на смирените, докато О’Брайън беше як мъж с изправен гръб. Човек все си представяше, че големите му ръце имат белези по кокалчетата и че вирнатият му нос е чупен, но в действителност нямаше нищо подобно. А чарът му бе в това, че се отнасяше с всекиго като със специален приятел и караше всяко момиче да се чувства така, сякаш е привлякло погледа му. Разбира се, всичко беше привидно, но въпреки това нямаше как да не го харесаш.

Той напомняше на Джулия за една движеща се картина, която бе гледала преди време. В нея един мъж от Вътрешната партия бе попаднал във Втори земеделски район и в крайна сметка бе спасил реколтата. Единствено той беше разбрал, че проблемът с царевицата се крие в едно дребно насекомо, което я опустошава отвътре. А го бе разбрал благодарение на високия си интелект, символизиран от спретнатите очила, които носеше на върха на носа си. Когато обаче бе дошло време да помага при жътвата, той беше сгънал тези очила, прибрал ги бе в джоба си и бе изумил селяните с грубата си сила. Момичетата въздишаха по него, а работниците се превиваха от смях на грубоватите му шеги. О’Брайън беше точно такъв, включително очилата със златните рамки и въздишките на момичетата. Дори сега Маргарет от общежитието на Джулия се бе присламчила към него, стоеше при машина 4 с ръка в пясъчнорусата коса, и се смееше с поруменели бузи на това, което той бе казал. Маргарет дори не работеше в „художествена литература“ и нямаше никаква смислена причина да се намира тук. А зад гърба ѝ стояха Сайм и Ампълфорт, които работеха заедно с нея на десетия етаж. И тримата трябва да са били предупредени за присъствието на О’Брайън и веднага да са дотичали.

Джулия отвърна поглед с раздразнение, понеже трябваше тя да е там и да си бъбри с О’Брайън – не заради сините му очи, а за да разбере дали иска някакви ремонтни дейности у дома си. Повечето го правеха: от „жилищно строителство“ ги караха да чакат по цяла вечност, а когато накрая пристигнеха, никога нямаха части. Джулия извършваше ремонти по домовете заради предизвикателството, така твърдеше, но почти всички имаха любезността да ѝ пъхнат в ръката петдесетина долара. А с хората от Вътрешната партия си заслужаваше, дори и да не плащаха нищо. Всъщност може би беше по-добре, ако не плащаха нищо, защото това означаваше, че се отнасят с теб като с приятел. Джулия беше чувала за хора, които получавали работа или апартаменти благодарение на такива приятелства.

О’Брайън би бил идеален „приятел“. Въпреки това Джулия остана на пътеката със застинало в маската на покорна бдителност лице. От мисълта, че може да се сближи с този човек, я побиваха тръпки. О’Брайън беше от Любовта.

В този момент всички машини бяха изключени от електрическата мрежа. Те заръмжаха и забавиха ход, стенейки, подобно на голям звяр, който тромаво въздиша и отпуска тежкото си туловище на земята. В последвалата тишина – неловка тишина, подобна на безмълвието след бомба – се разнесе сигналът за Двеминутката на омразата.

Джулия 1984 Джордж Оруел Сандра Нюман нов прочит на 1984 антиутопичен роман