Писмо до Кърт Кобейн

След като в първото ни принт издание АртАкция: На живо от Космоса разговаряхме с любимите ни мъртви творци и успяхме да направим пряко включване от безсмъртните, пожелахме да чуем вас, читателите ни. Потърсихме най-добрите писма до Стенли Кубрик, Хорхе Луис Борхес, Вирджиния Улф, Чарли Чаплин, Джон Ленън, Карл Лагерфелд, Алекдансър фон Хумболт, Кърт Кобейн, Леонардо да Винчи, Маркиз дьо Сад, Стиг Ларшон, Емил Зола, Бруно Ганц, Никос Казандзакис, Дейвид Боуи, Александър Пушкин или Джанис Джоплин. И вие ни изненадахте с повече от прекрасни писма. 

Продължаваме с писмото на Невена Елисеева до Кърт Кобейн. 

"Come, as…“ 

Зарежи. Щях да те цитирам, но почти навреме си спомних, че винаги ти е било неудобно от хората, които го правят. Твърдеше, че пишеш едва ли не без да мислиш и че после ти е трудно да обясниш какво си искал да кажеш. А мразеше да ни лъжеш. 

Както и себе си – очевидно. 

Така че – просто здравей. 

Здравей. 

Здравей. Аз съм онова изостанало чувство, някъде по-близо до ума, отколкото до сърцето, което понякога те караше дори да обичаш себе си. Точно онази част, която си, докато се криеш в одрезгавелите чупки на живота, който ти обещаваше най-после да е твоят, но все се загубваше по пътя към теб. 

Аз съм онзи влак, който винаги те подминава. 

Аз съм времето, в което се самозахапваше от невъзможността да обичаш закостенялото ни понятие за любов, на което се опитвахме да те научим. 

Помниш ли? 

Аз помня. 

И като теб не харесвам хората. Наистина. Макар че все още живея сред тях и дори донякъде се справям. Не ги усещам, не ги чувам, не вярвам в пиянските им обяснения в любов, които идват от защитените им с цигарени кутии сърца, не вярвам в убеждението, че мога да съществувам извън очертанията на огледалото сутрин. Тяхното. Твърде късно го разбрах. И ми се наложи да вярвам, че поне те си вярват, слава Богу. 

Не харесвам хората. Но ми се иска да вярвам, че светът можеше да е едно по-хубаво място, ако имаше повече хора като теб. Гениални до неузнаваемост, най-вече в неспособността да си тръгнат от сърцата си. В неприспособимостта към посоката на въртене на света. Такива, които ще ме чуят, докато всъщност аз ги слушам. 

Ти. 

Заклещен в изгърбените си навътре черва, агонизиращ на пода пред онази публика, която никога не те разбра. И никога не ти прости. Не ти позволи ти самият да се забравиш, за да има правото да напомниш за себе си. 

Ние. 

Ние, които запушихме устата ти, когато най-много имаше нужда да шепнеш. Накарахме те да крещиш през мръсното парче плат, за да заглушим собствената си 2 

безнадеждност. Ние, които вързахме ръцете ти зад гърба и после ти се подигравахме, че не можеш да ни посочиш пътя. Ние, които сами не слушахме себе си, докато ти ни чуваше и после ни преразказваше. Ние, които пиехме не за да забравим, а защото си въобразявахме, че това ни приближава да спомена за теб. Организирахме пищни погребения за болката и гледахме със садистично удоволствие как горят свещите, запалени над ореола ѝ. Гадеше ни се от бързото въртене на света, от съпротивлението на дишането, от главозамаяните безумци, на които с мързелив жест бяхме посочили кормилото. Оставихме собствения си труп в конвулсии още преди да е достигнал входа на твоята вселена, където повръщахме бясно от сценична треска. 

Рокът никога не е умирал толкова бавно. Нито толкова безвъзвратно. 

И ни остава само да се мразим за това, че и ти никога не ни разбра. Че не разбра колко не ни пука за мръсните ти кецове и мръсните ти думи, че не те искахме на сцената, за да ни се усмихваш и да подклаждаш обожанието ни към сутрешното огледало. Че търсехме близостта ти заради абсолютно същото, заради което и на теб самия ти се е наложило да се намериш - музиката. Но беше рано, прекалено рано, а ние бяхме твърде малки, твърде вкопчени в себе си, твърде точни - като добре настроени струни, които обаче не успяха да изсвирят твоите акорди така, че да ги разпознаеш. 

Аз съм онова пространство между грифа и кецовете. Между последната нота и последната цигара. Между поредната доза и кървавия подпис. Аз съм всичко онова, което беше и не беше, което можеше, но всъщност нямаше как да бъде, никога; аз съм частичката теб, която отказваше да се скъса, дори когато я напрягаше до врязване в кожата, в мозъка, в нотите. И оживях. 

Аз съм онова нетърпение да се подариш, което даде хляб на безумците и те се опитаха да те опаковат в лъскава торбичка. Аз съм онази разкрепостена любов, която никога не те остави, която държеше ръката ти, докато натискаше спусъка и която така и не намери смелост да се вдигне наобратно. 

Аз съм, най-простичко казано, невъзможността да бъдеш нещо повече от залог за руска рулетка със себе си. 

Аз съм изтерзаната ти, разпарчетосана болка, която отказваше да повярва, че не е достатъчна. Аз съм яростта, стискаща дробовете ти, вкопчена в струните, вдълбана под ноктите на ръцете, които беше спрял да усещаш като свои. Аз съм гневът, който беше най-искреното ти огледало. Аз съм усуканото, гърчещо се като дим прозрение, че светът отдавна е продаден и че контрол не може да се загуби, ако 3 

никога не го е имало. Аз съм безполезността на Бог, която ти всеки ден изнасилваше. И накрая от нея се роди, проплаквайки, последният ти истински въпрос. Аз съм вярата, която имаше нужда от себедоказване, докато накрая умря само за да остави дупка, точно колкото куршум, откъдето да влезе достатъчно тишина. 

Прости ни, че разбрахме всичко друго, но не и тишината ти. Тишината, която започна като мълчание, премина през съзерцание, удивление и размишление, пропи се с горчивината на невъзможностите, удави се в отровите на възможното и завърши отново като мълчание. Едно осакатено, уродливо, не крещящо, а стенещо мълчание, което ни смразяваше като мъгла. И което стана още по-зловещо след като мъглата се вдигна. 

Прости ни, че те накарахме да ни лъжеш. Макар че никога не сме го искали. 

Че направихме преструването толкова лесно. 

Твърде рано разбрахме, че има разлика между въпрос и откровение и твърде късно осъзнахме, че идваш от там, където въпросите са катран, който отнема кислорода на музиката. Че маршът на счупените играчки е само началото на победата, за която не бяхме готови. Понеже се давехме от бързане да преядем с теб, преди и ти да си се счупил. 

Прости ни, че те накарахме да избираш между това да изгориш и това да изтлееш. Забравихме да ти кажем, че второто всъщност никога не е било вариант. Бяхме трудните приятели, които си тръгват, щом светлините угаснат - стисват ръката ти, смеейки се гротескно, и се прибират вкъщи. Там, където са умрели много, много отдавна. 

Прости ни. И най-вече на себе си. 

Всички мислехме как флиртуваш със смъртта, докато ти се вричаше във вярност на живота. 

Прости. 

Но знаеш ли, имаме и някои малки победи. Ако ги съотнесем към нищожното количество останал след самоунищожението ни арсенал, могат да минат дори за приятни. Създадохме свят, който става и за подаряване, не само за продан. И най- голямата ни заслуга е, че вече не се опитваме да го опаковаме лъскаво. След като си отиде, трябваше да те създадем отново. И те създадохме - такъв, какъвто винаги си бил. Честен. Позволихме на детето ти смелостта – тази прекрасна смелост – да ни признае, че не те харесва. И точно затова да те обича повече. 

Изсвирихме не една мелодия през годините и някои дори не бяха фалшиви. Успявахме да съществуваме някъде между ръждясалите струни на едно оглозгано, но безсмъртно подобие на живот, което не е нищо особено, но за нас означава много. Тримуфирахме над труповете на довчерашните идоли, крещяхме "Разпни Го!“ на огледалото и се учехме да се обичаме. Понякога дори успявахме. Там, където свършваше музиката и започваше дъждът, често забравяхме да си преброим патроните. 

Имахме доверие на себе си. 

Създадохме свят, на който щеше да се усмихнеш. Ако можеше да ни видиш сега, дори цигарата би паднала от устата ти от удивление. Скачахме надолу с главата в свободата, твоята свобода, без да се интересуваме колко е дълбок басейнът. Успокояваше ни това, че е ограничен и че може и да се ударим, но няма да се загубим. Жалко е, предполагам, но това е най-доброто, което можехме да направим със себе си. Разбираш ли? Светът не е по-хубав без теб. Все същият оголен нерв си е и липсата ти само го прави по-осезаем. Но пък болката, казват, е полезно удоволствие. 

Много песни останаха недопети. Други научихме до съвършенство. Много сърца останаха недоразбити, а някои почти успяхме да залепим. Много думи дишат във вратовете ни и ни стряскат в дъжовните следобеди, когато си мислим, че светът най-сетне е започнал да се върти наобратно. За съжаление обикновено ги прогонваме, но понякога се случва да ги почерпим топъл чай и парченце уют от сърцата си. После треперим цяла нощ. И все пак разбираме, че си струва. 

Много болки запомнихме през годините, но и много забравихме. Опиянени от поредното цигарено обяснение в любов, дори понякога се заблуждаваме, че има вечност. 

Без теб. 

Прости ми, че не ти помогнах да разбереш колко много обичаш хората. Те не го заслужават, разбира се, но е толкова приятно да го правиш. И разликата между мен и теб е, че аз го знаех, а ти го можеше. Прости и на тях, че също продължават да те обичат. Макар че дупките в сърцата им замирисват на изгоряло всеки път, щом видят одрезгавелите бръчки на живота, който толкова прилича на теб. Ти, който разбираше децата единствено като едно безрезервно доверие в хората и ти, който беше повече от всичко дете, а не пропадналата рокзвезда, която, прости ми, не ти попречих да вярваш, че си. 5 

И позволих да погрознееш пред единственото огледало, което имаше значение – това на думите. 

Аз съм онази илюзорна светлина над горещата лъжица, аз съм онова измамно усещане за истина, аз съм вкопченото в китарата ти доказателство за смисъл, които скимтяха толкова жалко и гротескно, че – признавам си - и аз бих ги размазал с върховете на кецовете си. Аз съм ненужността и красотата на погребението. И смелостта да бъдеш красив, без да си сигурен, че си нужен. 

Върни се. Обърни се на другата страна, вдигни ръка, за да помилваш, а не за да удариш. Усмихни се на омразата към живите, вместо на любовта към мъртвите. 

Трябваш ми, за да разбера. Нужен си ми – не за отговори, а за въпроси. Това, което ме убива, но за жалост не ме убива, е неспособността да знам какво да питам. 

Превърни се в дъжда, който тече нагоре. Остави червата си да се гърчат в мастилото, а ти продължавай да правиш това, за което си се родил, след като си умирал стотици пъти. Ние го знаем, а ти го можеш. 

Удари се с приклада право в точката на пречупване, докажи, че нямаш нужда от куршуми и че не белегът е мястото, където си най-силен. Покажи ни как се произвежда пулс от мъртва тяга едва след като приемеш мисълта, че и болката – както всички - е заменима. 

После хвърли цигарата на дъжда и ела да довършим песента. Аз ще те изчакам – нали най-важното е да стигнем. Ще пишем без да мислим. И ще ни е трудно да обясним. После ще си направим един хубав махмурлук. 

Ела. 

Кълна ти се, имам пушка. 

Но знам, че няма да ни трябва. 

Обичам те, ОБИЧАМ ТЕ! 

PS: И няма да те цитирам.