Писмо до Джон Ленън

След като в първото ни принт издание АртАкция: На живо от Космоса разговаряхме с любимите ни мъртви творци и успяхме да направим пряко включване от безсмъртните, пожелахме да чуем вас, читателите ни. Потърсихме най-добрите писма до Стенли Кубрик, Хорхе Луис Борхес, Вирджиния Улф, Чарли Чаплин, Джон Ленън, Карл Лагерфелд, Алекдансър фон Хумболт, Кърт Кобейн, Леонардо да Винчи, Маркиз дьо Сад, Стиг Ларшон, Емил Зола, Бруно Ганц, Никос Казандзакис, Дейвид Боуи, Александър Пушкин или Джанис Джоплин. И вие ни изненадахте с повече от прекрасни писма. 

Продължаваме с писмото на Петър Петров до Джон Ленън. 

Здравей, Джон. Пише ти Петър от България. 25-годишен музикант, учител и от време на време пишещ и говорещ за музика човек. Ще спра дотук с представянето, за да не ти губя излишно времето. Сигурен съм, че ако пожелаеш, можеш да направиш далеч по-подробна справка за мен чрез твоите хора горе.

Пиша ти, защото това е единственият начин да осъществим контакт. С теб просто нямаше как да се засечем на живо - ти напускаш света през 1980-та, а аз се появявам на него 14 години по-късно. Добре, че си оставил достатъчно музика и интервюта, които аз мога да слушам и така компенсираме донякъде разминаването. Хубаво е и, че живея във време и държава, където мога свободно да чуя това, което си пожелал и успял да кажеш. Особено като се замисля, че на младини бабите и дядовците ми, твоите връстници, не са имали шанса да се докоснат до теб особено много. Тук ваши записи са се намирали трудно, за медийно присъствие да не говорим. А реално те са живели във време, в което е било възможно да бъдеш видян на живо. 

Преди няколко години се заговори, че май е имало шанс да свирите на Световния младежки фестивал в София през 1968-та, но това така и не случило. Не знам дали помниш и дали изобщо е имало такава идея. Доста възможно е цялата тази история да е просто игра на "развален телефон". Аз обаче неведнъж съм си представял какво ли щеше да бъде ако онзи концерт се беше случил наистина. Мисля си, че вероятно вашите песни щяха да събудят порив за свобода в българските ти връстници, да доведат до съществени политически и културни промени... Така или иначе такъв концерт не се проведе, а ние си останахме само с Ленин, без да видим Ленън. 

Все пак промяна дойде. Желязната завеса падна, но ти не успя да видиш как завети, оставени от теб в “Imagine” се сбъдват в Европа. Не успя и да дойдеш в България лично. Но пък много твои колеги и "братя по оръжие" дойдоха. Показаха ни праведната музика, макар и в (по)напреднала възраст. На някои даже толкова им хареса, че всяка година концертират у нас и си купуват апартаменти тук.

Честно казано някои от тях вече ми поомръзнаха... Но аз не съм представителна извадка, а и достатъчно хора обичат да си ги гледат всеки път. Това не е толкова важно, защото имаме къде-къде по-сериозен проблем. На много българи им омръзна от свободата. Най-вече защото не разбрахме как работи и тя се поизроди. На мен ми се струва, че основното, което пропуснахме да проумеем е, че свободата идва с голяма доза отговорност - да си критичен, но и информиран и действен. Да имаш идея конкретно какво искаш и как да го постигнеш. А не, както ти казваш в "Revolution", сляпо да размахваш портрета на някой лидер. 

Може би ще ти е интересно да разбереш как те приемат в България сега? Ами и теб като свободата - разнопосочно. Ето пример - в центъра на София има една стена на сграда, която още преди промените е била нашарена със различни символи и надписи, сред които и твои текстове. Преди 9 години група твои почитатели се събра, изработи, уреди законово процедурата и постави твой барелеф на същата тази стена. И така, сутрин. отивайки за работа минавах покрай теб, усмихвах ти се и продължавах по задачите си. Хубаво, но неотдавна някой те открадна. Барелефа ти, де. Множество хора и медии алармираха за липсата, а общината обеща да те открие. После дойдоха избори, ремонти на прясно ремонтирани обекти и т.н. На управниците не им беше до теб и така и не те намериха. Знам, че всичко това изглежда неуважително, но моля те не го приемай присърце - не си първата значима личност, на чиито паметник посягат. Ако не ми вярваш попитай Левски и Славейков-син.

Въпреки всичко се стараем да те почитаме. Имаме и улица, кръстена на твое име. Намира се в Студентски град. Музикалните предпочитания на повечето обитатели там са далеч от "Rubber Soul" и "Revolver", но все пак жестът си е жест. Доскоро обстановката около улицата, носеща твоето име, беше леко мизерна - обекти за бързо и нездравословно хранене, изгладнели студенти, гълъби със сплъстена перушина и охранени плъхове. Вярвам, че като широко скроен човек няма да се обидиш от този факт, а и въпросните обекти вече ги няма. Сринаха ги и сега там вероятно се строи някой кокетен нов блок с апартаменти на цени, способни "да глътнат" отчисленията, полагащи се на теб и семейството ти за "Белия албум" например. 

Повече ме притеснява да не разбереш от недоброжелатели, че в края на улица "Джон Ленън" започва булевард "Осми декември". Не най-добрия ден в живота ти, убеден съм. Но не, названието не е избрано заради деня на кончината ти, а в чест на празника на който българските студенти отбелязват бурно факта, че следват висшето си образование. Празнуването невинаги е под звуците на твоята музика, но на такава, която нахлу след събарянето (с помощта и на вашите послания) на Берлинската стена.

Както и сам виждаш, примерите дотук са противоречиви, но ще ти дам и няколко неоспорими факта, доказващи че българите те обичат. Имам редица възрастни познати, които с гордост и умиление си спомнят как са успявали на младини да се доберат до записи на твои песни. Познавам даже един, който се е бил с друга компания, опитала се да отмъкне от него ваша плоча.

Както по-рано споменах, изкарвам хляба си като учител. Наскоро с децата на възраст между 9 и 14 годишна възраст започнахме да работим върху концерт с ваши песни. Някои от тях дори не бяха чували композиции на Beatles. Нормално, говорим за деца родени от 2005 година насам. В свободното си време слушат Billie Eilish, One Direction или К-поп групи (ако тези имена и понятия не са ти познати, помоли някой, пристигнал по-скоро при вас, да ти разясни). Но въпреки че тези деца са родени 3-4 десетилетия след като е прозвучал последния акорд, изсвирен от вас четиримата на покрива на Apple Corps, всички те ви обикнаха и сега със огромен ентусиазъм пеят "All You Need is Love", "Love Me Do", "Come Together"...

Мога да назова и още много изцяло позитивни примери - кабинетът по музика в началното ми училище, където за пръв път видях лицата ви, изрисувани на стената редом до Моцарт и Бетовен; наскоро откритият твой барелеф в музикалното училище в Пловдив (на него никой не е посегнал до момента); култовият български филм от 1988 г. "Вчера", в който музиката ви има централна роля... Може би трябваше да започна с тези неща... Но пък тогава цялото писмо щеше да е просто подмазване и прикриване на факти. А в живота си срещаме и непочтеност, и доблест; и щастие, и тъга; и спокойствие и гняв; и лъжа и прошка. За всички тези неща, а и за още много други, се говори във вашето творчество. Затова го обичам толкова - винаги намирам песен, която да е в унисон с вътрешния ми свят. Всеки път откривам по нещо ново, което сте ни оставили като послание. За всичко това искам да ти благодаря! 

ПП. Поздрави Джордж и му благодари от мое име. Ако комуникираш с Пол и Ринго, моля те кажи им да ни посетят. Макар най-голямата почест, която сме им оказали да е споменаването на втория в една хитова песен за бира и супа от телешко шкембе.