Писмо до Чарли Чаплин

След като в първото ни принт издание АртАкция: На живо от Космоса разговаряхме с любимите ни мъртви творци и успяхме да направим пряко включване от безсмъртните, пожелахме да чуем вас, читателите ни. Потърсихме най-добрите писма до Стенли Кубрик, Хорхе Луис Борхес, Вирджиния Улф, Чарли Чаплин, Джон Ленън, Карл Лагерфелд, Алекдансър фон Хумболт, Кърт Кобейн, Леонардо да Винчи, Маркиз дьо Сад, Стиг Ларшон, Емил Зола, Бруно Ганц, Никос Казандзакис, Дейвид Боуи, Александър Пушкин или Джанис Джоплин. И вие ни изненадахте с повече от прекрасни писма. 

Продължаваме с писмото на Капка Николива до Чарли Чаплин. 

Скъпи г-н Чаплин, здравейте!

Извинете ме за обръщението, но знам, че няма да ми се разсърдите, защото сте ми приятел. Отдавна. Впрочем, това писмо го пиша от доста дълго време, но някак си все не се решавам да го изпратя.

Всичко започна в една коледна нощ, когато получих необичаен подарък от татко – елхова клонка, към която със сребриста панделка беше прикрепен небесносин плик. А вътре, в плика, имаше писъмце… "Мое момиче, сега е нощ. Една коледна нощ…“. Зачетох, и потънах в магията на една приказка – приказката на Вашия живот, г-н Чаплин, която разказвате с нежност и загриженост на Жералдин, Вашата дъщеря. Приказка за бедния и гладен шут, който танцувал и пеел с шапка за милостиня в ръка пред хората от крайните квартали на Лондон. А после този шут станал световноизвестен и велик артист, само че никога не забравил да бъде човек. Добър, състрадателен, милосърден. 

Wikipedia

Вие най-добре знаете, че има едни такива мигове в живота на човек, еднички мигове, които го оставят без дъх. Е, писмото Ви беше такъв миг за мен, извинете ме… 

Позволете ми да Ви разкажа една история, която най-неочаквано ме срещна отново с Вас в късна декемврийска вечер преди доста години. 

Ето какво се случи.  

Оставаха броени дни до Коледа. Блясъкът, обещанията за чудеса и акциите за милосърдие буквално ни заливаха отвсякъде. Вечерта беше студена. Направо ледена като в зимна Андерсенова приказка, само че не така красива. Булевардът пустееше. Мъждиво светещите в мъглата трамваи със скърцане спираха и тръгваха от спирките, на които почти никой не чакаше. Вървях, вдигнала яката на якето си и се опитвах да дишам през нея – студът  направо спираше дъха ми.

По булеварда обаче звучеше музика. Мъглата ми пречеше да видя кой свири, но из въздуха се носеше Вивалди. Още няколко крачки и го видях – високо русо момче с очила свиреше на цигулка, а в краката му – калъф с банкноти и монети. Беше застанало в най-осветената част на тротоара – пред витрината на магазина за обувки, на метри от безногия човек, който от близо година неизменно седеше на парче картон пред самия магазин. 

Момчето свиреше леко, без видимо притеснение, безучастно към всичко наоколо. Нямаше вид на човек, свирещ за прехраната си. Едва ли обаче свиреше и за публика, като се има предвид късния час и ледения въздух. А че свири от доста време, личеше от купчинката пари в калъфа. Пуснах и аз каквото намерих в джобовете си и на момчето, и на безногия, и пресякох булеварда. Неудобно ми беше да стърча пред цигуларя, а много исках да чуя края на "Есента“. Единствените слушатели на Вивалди в този студ бяхме безногият и аз. А, имаше и две бездомни кучета, плътно притиснали се до капака на уличния топлопровод.

Последните акорди отзвучаха. Момчето облегна цигулката до витрината, свали шала от врата си, постла го на земята и изсипа в него парите от калъфа. Няколко монети се търкулнаха и то се протегна да ги прибере. Все така клекнало, прибра цигулката, закопча калъфа и се изправи. После се приближи да безногия, наведе се и остави шала с парите пред него. Изправи се и, сякаш най-после усетило студа, дръпна ципа на якето си догоре. И си тръгна. Гледах високата момчешка фигурка, която се отдалечаваше към трепкащите светлини на големия град. 

И тогава, в мъглата на зимната вечер, аз се върнах години назад към Вашето писмо до Жералдин и долових шепота Ви: "Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти. Целувам те: Чарли.“. Дали това писмо не беше и до мен, а може би и до всички хора по света…

Бих искала да споделя с Вас нещо много лично. Всяка година, в средата на декември, аз отварям една книжка – "Хвърчащата класна стая“ от един друг мой скъп приятел – Ерих Кестнер, и всяка вечер до Коледа си чета по една глава от нея. Една книга за приятелството, човечността и чувствителността на човешкото сърце. 

Тази книга ми напомня да не забравям. За ония от вас, заклели ни в името на живота да опазим достойнството на човека и добротата на човешкото сърце. Ония, които сме избрали за наши приятели. Кестнер, Джек Лондон, О.Хенри, Бредбъри, Грин, Анчаров, Чаплин… Живели по различно време, някои отдавна отишли си от нас, вие сте наши съвременници. Заради куража и достойнството, добротата и радостната вяра, която излъчвате. Защото в трудни моменти, останал сам, всеки от нас търси светлите знаци на вашия пример.

Обичам Ви, г-н Чаплин! 

С благодарност за приятелството, което изпитвам: 

                                                               Капка Освалд

P.S. Исках само да добавя, че всяка година, през декември, на масичката ми до книгата на Кестнер стои и един поизбелял небесносин плик с онова паметно писмо в него. Е, него си го чета в самата коледна нощ. А в стъклената чашка на прозореца ми винаги по това време има свежа елхова клонка, украсена със сребриста панделка… 

Не, съвсем не е случайно усещането за чудо в тези нощи преди Коледа. Чудото от срещата с хора като Вас, приятелю!

А Вие как сте там, г-н Чаплин?

Оставам с благодарност:

К. Освалд