Смъртта на Неруда в романа на Алиенде

В края на януари ще прочетем историческия роман на Исабел Алиенде "Цвят продълговат в морето“ в превод на Маня Костова. Време е да преоткрием любимата ни писателка и да срещнем (не)познатия Пабло Неруда, да опознаем отново любовта и силните човешки връзки в едни размирни времена. 

Пригответе се, момчета,

пак да убивате, пак да умирате

и с цветя кръвта да покриете.

(Неруда: "Морето и камбаните“)

В тези дни издъхна Пабло Неруда. Военният преврат бе кулминация на най-ужасните му страхове, не можа да понесе станалото и здравословното му състояние внезапно се влоши. Докато го откарваха в линейка до клиника в Сантяго, военните обискираха жилището му, преровиха книжата му и изпотъпкаха колекциите му от бутилки, мидени черупки и раковини, търсейки оръжия и революционери. Виктор го посети в клиниката, където охраната го претърси, взе му пръстови отпечатъци, снима го, а накрая войникът пред вратата на стаята му препречи пътя. Виктор беше в течение на болестта на Неруда и само преди месец го бе видял в добър вид, затова смъртта му го изненада. Не беше единственият усъмнил се в кончината на Неруда, скоро плъзна слух, че е бил отровен. Три дни преди да постъпи в клиниката, поетът бе написал последните страници от мемоарите си дълбоко отчаян от разединената си и подчинена родина и от  тайното погребение на Салвадор Алиенде на неизвестно място, съпроводен единствено от своята съпруга; … този славен покойник бе направен на решето и разкъсан от картечните снаряди на чилийските войници, които за пореден път измениха на Чили, написа. Прав беше, тъй като и преди военните се бяха вдигали срещу законно правителство, ала късата колективна памет бе измила историята от стари предателства. Погребението на поета бе първият акт на ненавист срещу превратаджиите, не бяха го забранили, понеже целият свят гледаше. Виктор оперираше пациент в тежко състояние и не можа да излезе от болницата. Узна подробностите след няколко дни от мъжа с тоалетната хартия.

- Нямаше много хора, докторе. Помните ли множеството на Националния стадион, на събитието в чест на поета? Е, добре, бих казал, че на гробищата може би бяха около двеста души най-много.

- Новината току-що се появи в печата, доста късно; малцина са разбрали за смъртта и за погребението му.

- Хората ги е страх.

- Много приятели и почитатели на Неруда вероятно се укриват или са в затвора. Разкажете ми как беше – помоли го Виктор.

- Аз вървях отпред, доста изплашен, тъй като имаше войници с картечници по целия път към гробищата. Ковчегът беше покрит с цветя. Вървяхме смълчани, докато някой не извика другарят Пабло Неруда! И всички отговорихме тук, сега и завинаги!

- Какво направиха войниците?

-Нищо.Тогава някакъв смелчага изкрещя другарят президент! И всички отвърнахме тук сега и завинаги! Беше вълнуващо, докторе. Викахме също, че обединеният народ никога няма да бъде победен, а войниците не направиха нищо, ала имаше едни типове, дето снимаха всички, които вървяхме в кортежа. Кой знае за какво са им притрябвали тези снимки.

Виктор се съмняваше във всичко, действителността беше станала хлъзгава, живееха в премълчавания, лъжи и евфемизми, в някаква гротескова екзалтация на предостойната родина, на храбрите вòйни и традиционния морал. Изтрита бе думата другарю, никой не се осмеляваше да я произнесе. Шепнешком се разпространяваха разкази за концентрационни лагери, за масови екзекуции, за хиляди арестувани, изчезнали, за бегълци и изселени, за центрове за изтезания, където обучени кучета  изнасилваха жени. Питаше се къде ли са се крили дотогава мъчителите и доносниците, та да не ги види. Бяха изникнали спонтанно за няколко часа, подготвени и организирани, сякаш с години тренирани. Дълбоко скритият фашизъм в Чили винаги е бил там, под повърхността, готов да изплува. Това беше тържество на надменната десница и поражение на повярвалия в утопичната революция народ. Узна, че Исидро дел Солар се бе завърнал със семейството си няколко дни след преврата подобно на мнозина други, готов да възстанови привилегиите си и да хване отново юздите на икономиката, но не и на политическата власт, която временно щеше да е в ръцете на генералите, докато въдворяха ред в хаоса, в който марксизмът бе потопил родината. Никой не предполагаше колко продължителна ще бъде диктатурата, знаеха го само военните.