През трудностите към звездите

Превод: Паулина Мичева, изд. Колибри

Откъсът е предварителен и подлежи на промени 

Мария Мичъл (1818–1889), астрономът, проправила пътя на американските жени в науката 

Мария Мичъл стои в салона на скромната си родна къща на улица "Вестал” 1 на остров Нантъкет – "ненатруфено, некрасиво” място, както ще напише по-късно тя в едно стихотворение, но любимо. До нея има лъскав меден телескоп, насочен навън през вдигнатия прозорец. Тя е твърде превъзбудена от вълнение, за да усеща поривите на студения февруарски въздух, нахлуващи през него. Стъклена купа, пълна с вода, виси над главата ѝ, къпейки стаята в цветовете на дъгата. В този следобед Мария повдига големите си кафяви очи към смрачаващата се небесна твърд и поглежда през парче опушено стъкло, готова да преброи секундите на слънчевото затъмнение. 

Намира се на горния етаж на къщата, в някогашния дрешник, превърнат от баща им в кабинет за десетте деца на квакерското семейство, но ползван единствено от Мария, на чиято врата е залепена бележка, изписана с красивия ѝ почерк: "Госпожица Мичъл е заета. Не чукайте”. 

Двайсет и една минути след 12 часа, в тази особено студена зимна събота на 1831 година, металическа светлина започва да превръща къщите, хълмовете и пристанището в оживяла дагеротипия. Представям си как някой от насрещната страна на калдъръмената улица спира рязко да свири, докато се упражнява с Бетовен. Представям си младия китоловец долу в залива как се обляга на харпуна си и вдига глава към небето. 

Стотици километри на север, под тревожното небе на частично затъмнения Конкорд, Ралф Уолдо Емерсън току-що е погребал възлюбената си млада невеста, починала от туберкулоза на двайсет години. 

На фона на потъмняващото кобалтовосиньо небе Луната се плъзга пред Слънцето и изрязва бавно изтъняващ полумесец. Когато се настанява за момент в блестящия кръг, Мария отброява 117 секунди и изпитва чувството, че се взира в дулото на времето – зловещо и с позлатен ръб дуло. 

Тя е на дванайсет години. Запленена е от величието на Космоса и от категоричната сигурност на математиката – блестящ интелект, незамъглен от ограниченията на времето и мястото, в които е родена. Жените все още не могат да гласуват. Жените все още не могат да получат официално образование по висша математика или астрономия никъде по света. Никоя жена все още не е наемана от правителството на Съединените щати за каквато и да било техническа работа. Мария Мичъл не доживява да се възползва от гласуването, но ще стане първата жена в много отношения: първият професионален астроном жена в Америка, първата жена, приета в Американската академия на изкуствата и науките, първата жена, наета от правителството заради "специализираните ѝ умения, несвързани с домакинството” като "компютър на Венера” – нещо като GPS в лицето на един човек, правещ сложни небесни изчисления, за да помогне на мореплавателите да обикалят земното кълбо. 

В годината, когато Мария преживява прозрение, след като наблюдава първото си затъмнение, кралят на Дания – най-важният европейски покровител на науката – обявява огромна астрономическа награда: първият човек, който открие нова, видима само с телескоп комета, ще получи златен медал на стойност 20 дуката, истинско състояние. Подобно откритие не може да се постигне с незначителни усилия или по случайност – търпеливият наблюдател ще трябва да открие малка, размазана кома – глава от светлина, без опашка, сред всички съществуващи обекти из космическата необятност, а за да я открие, той или тя трябва да е отлично запознат с тези обекти, защото само така ще може да установи нейното изненадващо появяване.

Портрет от Лиса Конгдън за The Reconstructionist

Нощ след нощ, година след година, Мария Мичъл ще насочва уверено своя инструмент към нощния мрак и ще оглежда небесата със спокойна методична страст, търсейки нов небесен обект на фона на познатите тела. Една есенна вечер, когато е двайсет и девет години, тя ще се измъкне от вечерното парти на родителите си, за да се качи на покрива и да застане зад телескопа, облечена в това, което нарича своята "униформа” – простичката ѝ обичайна квакерска рокля. Представям си тази сдържана млада жена как ахва ненадейно, за своя собствена изненада, когато вижда това, което вижда, в десет и половина, в първия октомврийски ден на 1847 година, преди да повика баща си на покрива, за да му покаже изумителното петънце, което е забелязала на огромния космически фон: нова телескопична комета. 

Това, което въодушевява Мария Мичъл онази вечер и което ще я вдъхновява през останалите десетилетия на живота ѝ, не е кралският медал, нито блясъкът на световното признание, а чистата тръпка от откривателството – екстазът лично да си отчупил малко късче познание от огромния монолит на неизвестното, тази първична мотивираща сила, задвижваща всеки истински учен.

След няколко месеца откритието ще направи Мичъл първата жена, избрана – единодушно – в Американската академия на изкуствата и науките. Върху сертификата ѝ за приемане в Академията обръщението "сър” е зачертано, както и думата "колега”, върху която на ръка, с молив, е написано "почетен член”. Ще мине почти век преди Академията да приеме втора жена – антроположката Маргарет Мийд. Но Мичъл изобщо не се впечатлява от това признание. "Медалите са незначителни неща в сравнение със светлината на звездите”, ще напише тя по-късно. "Има само едно нещо в света, което наистина е от значение, и това е добротата.” 

Ден след ден спотаената гениалност на Мария ще се издига над сенките, хвърляни от обществото, в което живее. "Внесете звездната светлина в живота си – ще каже тя по-късно на студентките си във "Васар”, първият курс в Америка от жени астрономи – и няма да бъдете разядени от незначителните неща.”

И все още е така. Ние сме гладни за истински истории за изумителни постижения, достигнати въпреки неблагоприятните социални и културни шансове, истории, надскачащи незначителните неща, безпорядъка и непоследователността на личността, която е част от всеки човешки живот. Но животът на Мичъл е безкрайно по-интересен, когато го анализираме заради въпросите, които повдига, отколкото заради отговорите, които ни предоставя. Ето някои въпроси: къде се намира тази територия на шансовете, позволяваща на човек да начертае нова карта, пълна с възможности, която му помага да повярва, че може да бъде нещо повече от това, което средата, в която живее, му е предопределила, и после наистина да се превърне в това, което вярва, че може да бъде? Как така от нищото се появява нещо? Това е доста объркващ въпрос, когато го задаваме за Вселената, но е просто нелеп, когато го отнасяме към нас самите – не съществува такова нещо като самосъздал се човек. Мария Мичъл е притежавала необичаен математически талант, да, и е била тласкана напред през целия си живот от вътрешна увереност, спокойствие и упоритост, които са ѝ позволили да преодолее препятствията, издигани пред нея от културната ѝ среда. Но освен това тя е продукт на хиляди фактори извън собствената ѝ личност – израснала е в необичайно любящо семейство, с необичайно ерудирана майка и необичайно присъстващ в живота ѝ баща, който се е отнасял към нея като към равна, в морски град, където математиката не е била просто някакво абстрактно възвишено занимание, а жизненоважна практическа помощ за навигацията; възпитана е в квакерската вяра, която настоява да се предоставя еднакво образование на момчетата и момичетата; и всичко това – на изолиран остров, където дългите и страховити зимни нощи са превърнали астрономията в популярно забавление.

В последните години от живота си Мичъл ще отбележи, че естественото ѝ влечение към математиката и непрекъснатото поощрение от страна на баща ѝ са източникът на нейните научни постижения, но ще добави: "Духът на мястото също допринесе за насочването на съзнанието ми в тази посока”.

Мичъл, която научава латински в детството си и е сред малцината американски астрономи отпреди Гражданската война, които използват латински текстове, със сигурност е знаела латинския израз genius loci – "духът на мястото”. Въпреки че съвременната употреба на думата "гений” се свързва основно с хората, тази първоначална употреба съдържа в себе си неотделимото влияние, което мястото оказва при формирането на личността. Случайни комети и приливи и отливи на обстоятелствата скулптурират бреговата линия на личността, за да ни направят това, което сме – повече не можем да си приписваме цялата заслуга за постиженията си, както и да отхвърляме цялата отговорност за пречките пред нас, и често е трудно да се разграничат онези обстоятелства в живота, които ни оказват благотворно влияние, от тези, които ни вредят. Дали обстоятелствата покрай раждането на Мичъл се броят за благоприятни, или за неблагоприятни – да е родена жена, гениална, през деветнайсети век, в малка и изолирана китоловна общност? Дали щеше да стигне по-далече, да постигне повече, да бъде по-щастлива в друго тяло, в друга епоха, на друго място? На тези въпроси е невъзможно да се отговори, без да се признае каква проява на човешка хюбрис е да наричаш едно нещо нещастна случайност, а друго – късмет, във вселена, която е абсолютно безчувствена към нашите надежди и страхове, към нашите категории за добро и зло. Човешкият ум като че ли не желае да занимава себе си и префиксираните си езикови умения с теорията за една чиста, непредубедена вероятност. Ние насищаме дори думата chance със съзвездие от субективни смисли – шанс като съучастник на щастливата случайност, късмет като контрапункт на свободната воля, съдба като другото име на любовта. Или просто име на куче, Ченс. 

В света на Brain Pickings може да се потопите тук. Книгата ще бъде налична ето тук.