Ексклузивно: откъс от предстоящата книга на Фредерик Бегбеде

Френският бохем на съвременната литература Фредерик Бегбеде в близкото минало ни научи, че любовта трае (много повече от) три години, показа ни края на живота и ни убеди, че е безсмислено да го отричаме или да се борим с него. Разказа ни историята на Уна и Селинджър и ни даде книги, които периодично препрочитаме като "Романтичният егоист“, "Помощ, простете“, "6.66 евро“ и още… Днес се завръща с "Човекът, който плаче от смях“ и  отново прави дисекция на съвремието ни, събужда умовете и ни кара да водим диалог със себе си. Смях през сълзи и сълзи през смях.

Spoiler Alert: след последната страница на тази книга изпращането на LOL никога повече няма да бъде това, което беше.

Всяка прилика с реални събития или съществуващи личности би могла да разкрие пределите на автор, лишен от въображение.

Някой ден ще трябва да приема, че посветих съществуването си на представяне на проблемите ми като измислица, а на живота ми – като роман.

Октав Паранго 

В "Името на розата“ Умберто Еко измисля втори том на аристотеловата "Поетика“, посветен на комедията. Прокълната, тайна и забранена от Църквата през Средновековието книга, защото смехът изкривява лицето и кара човека да прилича на маймуна или… на Дявола. Монасите в романа смятат смеха за вреден, опасен и че книгата трябва да бъде изгорена… Свършва в пламъците.

Дълго се питах какво е искал да каже великият италиански семиолог. А всъщност е съвсем ясно. Смехът е необходим за живота, но не трябва да управлява. Той е нужна добавка, но не може да е централна власт, защото скапва искреността. Смехът не може да бъде в сърцето на съществуването, защото го унищожава напълно.

Не може да си щастлив сред гримасничещи клоуни. Това се е опитал да изрази и Виктор Юго в "В човекът, който се смее“ през 1869 г.

Никога не съм бил част от "Лигата на LOL“. Тази организация за групово преследване обединява журналисти, специализирани в социалните мрежи. Под прикритието на хумора и разкрепостеността, те потвърждават моите най-големи страхове относно дигиталния ужас. Още от самото им създаване бойкотирам Фейсбук, Инстаграм и Туитър едновременно от снобизъм (личният ми интерес, естествено, е да съм против демократизацията на известността) и недоверие към техническия прогрес. Всеки път, когато човекът е измислял нови медии, са се появявали нови форми на фашизъм. Най-цитираният годуински пример са киното и радиото, които спечелиха изборите за Хитлер. В случая с "Лигата на LOL“ новото бе, че хуморът се използва като алиби за агресивно поведение спрямо уязвими хора (дебели, стеснителни, нарочени журналисти, отказващи да си легнат с вас момичета и т.н.). Най-ужасното в тази абсурдна работа е избраното име: "Лигата на LOL“, което напомня за италианското правителство, за съюза между Северната лига (крайната десница) и Движение "5 звезди“ (които измислиха комикопопулизма). Явно се зараждаше нова форма на хумористична власт – като че ли клоуните започваха да сеят паника, вдъхновявайки се от романа "То“ на Стивън Кинг. Впрочем в истинския живот (IRL както казват те), дегизирани като клоуни индивиди се забавляваха да се снимат във Фейсбук, плашейки деца по улиците вечерта на Хелуин. Наричаха го загадката на "злите клоуни“. От тях се вдъхнови дори една рапгрупа – "Insane Clown Posse“, бандата на клоуните психопати. Вижте клиповете им и няма да спите особено добре. Страхът идва от техните неизтриваеми, прекалено гримирани усмивки.

"Лигата на LOL“ в известен смисъл потвърждаваше появата на нова диктатура – доброволното преобразуване на смеха в насилие от банда клоуни психопати, надъхани от своята микровласт, гадни нърдове, опитващи се да компенсират липсващата си мъжественост, обиждайки жени, които никога не биха могли да имат.

Лесно си представям сериен убиец с тази маска.

Живеем под робството на смайли. Първото смайли във Франция бе внесено от Пол-Лу Сюлицер през 60-те години. Смайлито е нарисувано звукоподражателно, илюстрирано куркане, свеждане на езика до минималното. Когато заглавия на романите станат тези малки лица с тъпа геометрия, противниците на интелигентността ще са спечелили. Хихихо.

Един от най-популярните емотикони е плачещият от смях, с наведено на една страна лице. Напомня героя на Виктор Юго от "Човекът, който се смее“, чиято физиономия е била обезобразена от панаирджии, за да запечатат една постоянна усмивка, огромен белег от едното до другото ухо. Както при "Жокера“ (вдъхновен от "Човекът, който се смее“ персонаж), насилието и присмехът имат нещо общо.

Защо по цял ден изпращаме на близките си иконата на смайли, който плаче от смях, а по гърба ни от нея полазват ледени тръпки?