Седмично четиво: “Епохата на кожата” на Дубравка Угрешич

От мумията на Ленин, през масовите убийства в Индонезия през 60-те години на XX век и разпадането на Югославия в края на столетието, до днешната мигрантска криза… Кожата – балсамирана, татуирана, носена като белег за социален статус, одирана, спасявана… Дръзко и уверено, с горчива ирония, сарказъм и съпричастност Угрешич потапя перо в човешките безумия, страхове и блянове, за да открои емблематични явления върху грапавата кожа на близкото минало, настоящето и обозримото бъдеще. Нижат се геноциди, национализми, политика, власт и корупция, медийна, технологична и пазарна мощ, феминизъм, попкултура, посредственост, цинизъм, поругана и заличена историческа памет.

Ninotchka: Must you flirt?

Leon: Well, I don’t have to, but I find it natural.

Ninotchka: Suppress it!

Ninotchka, 1939

Да вземем най-пресния пример – филма на Деймиън Шазeл La La Land (2016). Той обра всички награди, които можеше да обере, и спечели всички милиони, които можеше да спечели. При връчването на "Оскарите“ в началото на тази година се получи напълно обясним гаф: поради факта, че La La Land завоюва "Оскар“ в много категории, никой не се съмняваше, че ще грабне статуетката и в категорията за най-добър филм. Затова информацията за победата едва ли не естествено "изтече“ от плика, после от устата на Фей Дънауей, за да се окаже няколко минути по-късно, че е погрешна. Наградата за най-добър филм за 2016 година бе присъдена на "Лунна светлина“.

В Ютюб се върти видеоклипът на SNL La La Lаnd Interrogation, който по най-кратък и директен начин обяснява същността на културата, която години наред градяхме, към която, изглежда, се стремяхме и в която днес се мятаме като губещи или печеливши. В полицейски участък докарват младеж, който в някакво кафене, без да знае, че има скрити камери, си позволява да изрази съмнение пред своята събеседница, че филмът La La Land е наистина толкова добър, колкото всички единодушно твърдят. Двама агенти грубо разпитват набедения клетник и го карат да признае, че La La Land е съвършено филмово произведение.

***

Илф и Петров са автори на сатиричния разказ "Как беше създаден Робинзон“ ("Как создавался Робинзон“, 1932), а знаещите руски могат да изгледат в Ютюб и кратката филмова адаптация на режисьора Елдар Рязанов (1961). Та за какво става дума? Редакцията на едно списание се старае да привлече млади читатели, уморени от "лигаво-сериозни“ текстове, и редакторът се обръща към писателя Молдаванцев с предложение да освежи списанието с някакво приключенско четиво. Би трябвало да се създаде нов, съветски Робинзон Крузо, смята редакторът и писателят, ще – не ще, се съгласява. После редакторът предявява куп необичайни изисквания, в резултат на които след корабокрушението на необитаемия остров изплува не само Робинзон, но и членове на съветската общественост заедно с "една активистка“, и пустият остров (междувременно за по-лесна комуникация той се превръща в полуостров) много скоро се населва с претърпелите корабокрушение съветски пролетарии. Все пак става дума за съветски Робинзон, нали?

Невероятно е до каква степен си приличат късометражният филм скеч на Елдар Рязанов и видеоклипът на SNL. Как е възможно?! Епохите са несравними, системите и културите – също, контекстите са далечни и различни. Разказът на Илф и Петров е публикуван през 1932 година и филмиран през 1961-ва, докато видеоклипът La La Lаnd Interrogation е свежа пародийна бележка под линия за филм, който се върти в многобройни киносалони по света едва от няколко месеца. Защото нека си припомним: през 1932-ра се провежда прочутият Харковски писателски конгрес и именно тогава доктрината на социалистическия реализъм става водеща и официална. Обикновено 1932 година се приема за начало на сталинизма, който през следващите две десетилетия радикално променя не само съветската, но и другите комунистически култури. Краткият разказ на Илф и Петров (както и техните романи "Златният телец“ и "Дванайсетте стола“) се оказва пророческо предчувствие за онова, което тепърва предстои. И все пак, как си позволявам да направя връзка между видеоклипа на SNL и сатиричния разказ на Илф и Петров? Наясно ли съм в кой век живеем?

***

В Ню Йорк срещнах познат, с когото често водим разпалени разговори за литература.

– Какво мислиш за новата книга на Х? – ме попита.

И преди да понеча да отговоря, каза:

– Брилянтна е, нали?

– Имаш право – отвърнах унило.

Защо моят интелигентен познат изрече фраза, която не означава нищо и може да се използва за всичко и всеки в който и да е момент и по какъвто и да било повод? Изведнъж ми се стори, че пред мен не стои човек, решил да зачита неписаните правила на литературния бонтон, а homo sovieticus, homo duplex, преобладаващият хуманоиден вид, който, казват, е живял по времето на комунизма и се е отличавал с лицемерие и принципна предпазливост, принципно избягване на конфликти и параноя – не, разбира се, като диагноза, а като lifestyle. Избягването на конфликти имаше не само защитен характер, но беше и белег за дълбоко недоверие към собствения хуманоиден вид. Поради всичко това отговорих утвърдително, което означаваше, че по-нататъшният разговор е безпредметен, че двамата, разбира се, лъжем и ще продължим да лъжем.

Кой е източникът на това странно, с нищо неоправдано лицемерие, което е не само код на поведение, но и механизъм, задвижващ и формиращ културата на нашето време – тази, която, без особен риск да сгрешим можем да наречем култура на консенсуса? Нима това е страхът? Наистина ли някой ще ни закара в полицейския участък, както в смешния видеоклип на SNL, ако признаем, че Елена Феранте не ни харесва толкова, колкото на другите? Двамата с американския ми познат – всеки от нас от различен край на света, всеки със своя различен опит и между другото, на различна възраст – живеем в култура, която, щем – не щем, все пак сме приели. Господар на тази култура са парите и разбира се, консенсусът. При такива обстоятелства да се изправиш и открито да заявиш, че La La Lаnd е лош филм, би било равносилно на социална самоизолация – друга форма на самоубийство. То се знае, в защита на стойността на "продукта“ ще скочат мнозина, участвали в производството му, онези, дето трябва да го продадат и да спечелят от него, онези, които са убедени, че инвестицията следва да се върне стократно. Културата на консенсуса е продукт на мощния пазар. В играта са и тези, които няма да се облагодетелстват финансово. Впрочем има и други видове печалба. Културата е форма на социализация. Литературата, киното, визуалните изкуства, архитектурата, музеите, операта, галериите са полета на социализация. Дигиталният пазар, новите дигитални жанрове (в социалните мрежи) са мощни пружини на глобалния пазар. Дигиталната ера притъпи драстично класовия аспект на културата. При комунизма това бе сторено от пропагандата и комунистическата културна политика и практика. В днешно време демократизацията на изкуството се осъществява от дигиталната революция. Културата сега принадлежи на всички, така както всички благодарение на дигиталната революция имат възможност да участват в нея.

Когато от разговора с младата си спътница в самолета за Загреб узнах, че е учителка по математика от Сингапур, която заедно с две свои приятелки отива в Загреб (Загреб е в Хърватия, нали?), за да видят Музея на прекъснатите връзки, разбрах колко опасно и трудно е да кажа, че Музеят на прекъснатите връзки може би не е най-вълнуващата културна туристическа атракция в тази част на Европа. Въоръжени с айфони, трите млади сингапурки бяха рожби на културата на консенсуса, без дори да имат представа за това. Да нямаш представа впрочем е фундаментът, върху който се гради културата на консенсуса.

Цялото есе можете да прочете в сборника “Епохата на кожата”.