Седмично четиво: откъс от „Опитай това“ на Светлозар Желев

Светлозар Желев споделя:

"Опитай това“ е сама по себе си идейно продължение на предните три литературни пътешествия, които започнах през 2019 г. и продължавам сега – "За бавното живеене и насладата от живота“, "България за напреднали“ и "Храната, начин на употреба, или Гурме за напреднали“. Всяка една от тях води по видими и невидими пътища към "Опитай това“. Дали като вдъхновение, дали като идеи, хрумнали ми в текстовете, които прочетох, в историите на различните участници в тези пътешествия, или в разговорите, които водихме с тях. Резултатът е "Опитай това“.

Тя е основно за храната, но е и пътешествие по картата на света. Ще ви отведе на Хаваите, в Китай, Япония, Тайланд, Виетнам, Мианмар, ще минем през арабските вкусове, през Армения, Турция, Гърция, Хърватия, Австрия и Швейцария, Италия, Франция и Испания. Разбира се, ще стигнем до Португалия, ще пресечем Атлантика, ще отидем в САЩ, Коста Рика, Мексико и Аржентина, ще стигнем дори до края на света.

Днес се срещаме с любимия ни пътешественик Димитър Михайлов - Каспър, който ни разхожда из Виетнам. А в него няма как да не се влюбим. 

Обичам да пътешествам и обичам да ям, докато го правя. Срещал съм много хора по света, с най-разнообразни вкусове, що се отнася до хранителните им предпочитания и готовността да експериментират. Има хора, които опитват от всичко, което не са опитвали, както и такива, които търсят храната, с която са свикнали. Аз се определям като консервативен експериментатор – опитвам всичко, докато не се спра на храна, която истински ми харесва, и си я поръчвам до края на престоя си на дадено място. Разбира се, всичко това прокарано с бира. Във всяка точка по света, където съм бил досега, има бира, а бирата е универсален мотиватор за разкриване на кулинарни търсения и безразсъдно консумиране. Благодаря на бирата за куп приключения, в които неволно съм се озовавал, както и за някои, за които съм ѝ малко сърдит. Комбинацията от бира и склонност да опитвам храни ми позволиха да открия такива кулинарни празненства като Сото Аям в Индонезия, танзанийското Угали, Коту от Шри Ланка или виетнамското Бан Ми. Виетнам е страна с богата история и изключително битово разнообразие. Целият исторически път на виетнамците е повлиян от куп външни фактори, които, в съчетание с националната култура, формират многоцветния микс, който представлява животът там. Тайско, кхмерско и китайско влияние в миналото, по-новото френско, американското заради Виетнамската война и руското вследствие годините на комунистическо управление. Този мармалад от култури е основата на модерен Виетнам. Всичко това повлиява и на националната им кухня. В ресторантите можеш да опиташ много и най-разнообразни вкусотии, които напомнят на нещо познато, но в същото време са изключителни и неповторими. Има и един обединяващ принцип, характерен за приготвянето на храната, наречен "принципът на петте елемента“. Всяко ястие, независимо дали е сервирано в скъп ресторант, или от улична рикша, съдържа петте вкуса в перфектна комбинация – пикантност, киселинност, горчивина, соленост и сладост. Обожавам тази оптималност! С едно ястие приключваш с всички необходими вкусове и няма нужда да добавяш нищо повече към храната.

Още с излизането от летището в Да Нанг ме посрещна този характерен аромат на десетки подправки, предизвикващ натрапчиво слюноотделяне и обострен апетит. Просто е много трудно да не ядеш там. Цялата феерия от миризми и цветове допълва усещането, което аз наричам "Югоизточна Азия“. Проектира една идиотска усмивка на лицето, чувство на безотговор- на лекота и пълна липса на стрес. "Нека Раят започне... сега!“ Обичам да пътешествам сам и единствено с ръчен багаж. С времето стигнах до извода, че колкото повече багаж и хора участват в едно пътуване, толкова по-натрапчиво е усещането за ненапускането на комфортната зона, от която всъщност бягам. За да се гмурнеш в непознатото и да се насладиш на пълния обем емоции, които ти предлага новото, не ти е необходима официална риза, парфюм за 200 лева от мола или лаптоп. Нямаш нужда от оня познат, дето му се е допътувало заедно с неговата приятелка и двамата от бара, плюс едни техни приятели и сестрата на втория. Това за мен винаги е означавало да си вземеш социалното балонче, което обитаваш, и да го отнесеш на другия край на света. Същото се отнася и за храната. Истината е, че във всеки голям град има пицария, месо на шиш или McDonald’s, но няма как да си поръчаш автентична супа "Фо“ с местни продукти и подправки в центъра на София например. Затова и нямах тър- пение да изям нещо, което дори не мога да прочета правилно в менюто. А Виетнам е място, където тази задача е лесно постижима. Все пак трябваше да намеря това виетнамско ястие, което да харесам и да си поръчвам през цялото пътуване. 

Разбира се, при търсенето на ястие, което да задоволи консервативното ми експериментиране с вкусовете в страни като Виетнам, спазвам определени рестрикции, предвид факта, че температурата целогодишно се върти около 30 .С, а влажността доближава 100 процента. Винаги съм избягвал уличната храна поради изброените причини, в съчетание с пълната липса на елементарна хигиена у продавачите и приготвящите я. Освен в случаите, в които съм изпил повечко от местните бири. Тогава нивото на избирателната ми пропускливост рязко спада. Тук понякога идва и един от малкото минуси, че не съм си отнесъл парченце София. Много често не знам къде да открия медицински пункт при нужда, а и дори да намеря такъв, шансът някой да разбере на езиците, които ползвам, че храносмилателната ми сис- тема се е поотпуснала, е минимален. Та по принцип избягвам непознатата улична храна.

Така, след едночасово возене в такси се настаних в хостела в Хой Ан и стартирах кулинарното си изследване в околните ресторанти, предлагащи национална кухня. В първите дни опитах всякакви разновидности на всякаква храна, приготвена по всякакъв начин от всякакви хора, и всичко ми беше вкусно, но така и не откривах оптималното блюдо, "Светия граал“ според вкусовите ми рецептори за виетнамска кухня. Поне бях открил местната бира, която задоволяваше базисните ми очаквания, стига да е сту-
дена – "Biere larue“. Храната и отношението към нея са част от еволюционните маркери, които ни идентифицират като човеци. Тя ни обединява, тя ни разделя. Да си лаком не е порок. Кучето може да яде една и съща храна всеки ден и все
така настървено да я очаква. Ние не. Ние търсим, ние се мръщим, ние се опияняваме, ние "не ядем това“, но също така – правим любов с храната. Тя все повече ни привлича, дефинира и мотивира, дори да обиколим света, само за да открием в перфектния момент перфектното ястие. Така и открих сандвича "Бан Ми“. Пиян.

Организирахме се в хостела една вечер, група от 7–8 души, и решихме да опитаме от нощния живот на Хой Ан. Екипът ни беше разнороден по
пол, националност и представа за весело прекарване на вечерта, но ни обе- диняваше изследователски порив. Освен мен имаше учител от Швеция, румънка, която живееше в Австралия, двойка немец и египтянка, мексиканка, ирландка, която преподаваше английски в Сайгон, и Сюзан от Холандия, с която имах удоволствието да се сближа. Стартирахме с разходка покрай реката, Японския мост и пазара. Всеки от нас имаше истории за споделяне и ни бе интересно да се опознаем един друг. Потопени във върволиците от хора, залисани в разговори, достигнахме може би най-скъпия хотел в града и по препоръка на един канадец се озовахме на покрива му, където
се намираше и един от най-лъскавите барове, които би очаквал човек да открие в тази част на света. Гледката беше зашеметяваща, а коктейлите непознати и екзотични. След едночасова дегустация на странни алкохолни напитки отново бяхме част от разнородното множество от хора, велосипеди и рикши, бълбукащо из улиците на нощен Хой Ан. Приетият алкохол вече изискваше и естествено продължение – да открием подходящ нощен клуб. Така неочаквано се озовахме в организиран от местните бар кроулинг. Три клуба – Tiger Tiger 1, Tiger Tiger 2 и Tiger Tiger 3 (това са си доста тигри) разиграваха състезание, в което трябва да изпиеш по един шот и една бира
във всеки от клубовете, като, ако успееш да се вместиш в зададеното време, получаваш една напитка бонус. Пълна тъпотия, перфектна за моментната ни настройка и очаквания. Няма да се спирам на детайли от произлязлата вакханалия, а направо на резултата. А той не е изненада за никого. Към компактната ни група се бе присъединил още един член – алкохолният глад.

В този момент, сякаш от нищото, пред нас се материализира една от онези тъй любими в този край на света закусвални на колела (колело с ремарке тип "топъл бар“). Усмихната женица на неопределена възраст заразмахва пред нас меню на английски, с което на практика се изчерпваше комуникацията ни на този език. Благодарение на изпития алкохол вродената ми мнителност към консумация на нехигиенични храни, закупени от улицата, клонеше към отрицателно число. На някакъв странен микс от всички познати ми езици, плюс някои, които измислях в движение, си поръчах първото "Бан Ми“ с пиле в живота си. Бях настанен на едно пластмасово детско столче и зачаках, опитвайки се да не се удавя в собствената си слюнка. След едни от най-дългите пет минути държах бленувания сандвич. Отхапах от него и в устата ми се случи тази велика кулинарна експлозия, която търсех из най-забутаните кътчета на света. Максимална удовлетвореност! Изядох още два. 

Сандвичът "Бан Ми“ е традиционен за Виетнам. Можете да го опитате навсякъде и навсякъде ще бъде "same, same but different“. Приготвя се от оризова багета, като пълнежът е разнообразен, най-често включва мариновано месо или тофу, туршия, моркови, ряпа дайкон, люта чушка, кориандър и най-различни подправки и сосове. Звучи лесно и така изглежда, докато се приготвя, но дозата на използваните продукти е от голямо значение.

До края на престоя си във Виетнам изядох десетки сандвичи и горещо препоръчвам на всеки – опитай това! Опитай го там, в средата на целия виетнамски мармалад, усети колорита на бита и аромата на подправките, чуй музиката на милионите стъпки по улиците, влюби се. Не се страхувай да прекрачиш прага на непознатото и открий света такъв, какъвто ти се разкрие, със или без "Бан Ми“.