Как да четем Щефица Цвек?

„Щефица Цвек в челюстите на живота“ беше издадена рано през тази, все още настояща 2021 година, но не предизвика вълнение, не направи особено впечатление даже на критиката, доколкото все още я има. Читателите я прочетохa мълчаливо, най-вероятно от преданост към името и авторитета на Д. Угрешич. Съвсем не такава е била ситуацията през 1981 г., когато книгата се е появила на „сърбо-хърватски“ език във все още единна и „вéлика“ Югославия. Тогава тя е била събитие, пробив на западната култура в балканските литературни традиции. От нея се е разнасял упойващият аромат на най-новите в онзи момент течения, идващи направо от Париж, столицата на европейския авангард през 20 век. Книгата дори е филмирана през 1984 г. и става още по-популярна, макар че нищо от тази шумотевица не стига в България.

Днес, точно четиресет години по-късно, романът „Щефица Цвек“ е история. И трябва да бъде четен като история, т.е. в контекста на всичко онова, което го е направило важен тогава, и на това, което се е случило оттогава до днес. В противен случай ще ни се стори странен, претенциозен, като натруфена рокля с отдавна забравен модел. 

Тогава. Все още работи постструктуралистичната симбиоза между философия, психоанализа и литература. От нея се е родил феминизмът на култовите през 70-те – 80-те години писателки Юлия Кръстева, Елен Сиксу и Люс Иригаре. „Щефица Цвек“ познава успеха на тези авторки, стъпва в утъпканото поле на литературния феминизъм, но прави и крачка напред, изпреварва го, пародирайки неговите идеи като програма за писане на художествена творба. Дали защото е млада, дали защото идва от литературната периферия на Европа, но Угрешич надскача интелигентската сериозност на френския феминизъм и се еманципира от неговата митология на женската същност. „Женското“ е свалено от висините на философското обобщение и е измъкнато от дълбината на въобразената „хóра“, която измисля Кръстева. То е положено в равната плоскост на ежедневния опит и в психиката на една невзрачна, депресирана и объркана балканска жена. Трябва да отдадем заслуженото на 30-годишната Д. Угрешич за нейната дързост да се опълчи на големите примери – дори ако не е съзнавала, че го прави. 

На днешния читател Щефица Цвек може да се стори и като реплика на прочутата Бриджит Джоунс и нейните безбройни посестрими от вездесъщия жанр, наречен чиклит. Само че Бриджит Джоунс се ражда 15 години след Щефица Цвек, да не говорим за цялата мода чиклит, която така и не успя да цъфне в България. Както изглежда, Угрешич я предусеща и пародира едновременно, по все същия импулсивно невинен начин.

Строежът на книгата успоредява онези дейности, които винаги са били познати като „женска работа“: кроене, шиене, украсяване на някакво облекло; подзаглавието недвусмислено казва, че това е „роман пачуърк“. Читателят (и по-скоро читателката) е подканен да вземе участие в извършването на тази работа чрез сложна система от възможни намеси. Тогава още не знаехме, че съществуват книги-игри, но „Щефица Цвек“ не е точно днешната книга-игра. Нейният опит да въвлече читателите в правенето на роман е по-скоро декоративен, като набор по шевовете на някоя рокля. Целта е да се деконструират твърдите граници на литературния текст и да се покаже, че отпечатаният роман е само един от вариантите, в коите е можел да съществува този сюжет. 

Така достигаме до недвусмислено постмодерния характер на книгата; и в този случай трябва да забележим както нейната актуалност в руслото на западноевропейския авангард, така и нейната куриозна иновативност в тогавашното настояще на „източноевропейските“ литератури. Подобна книга не би била възможна у нас в началото на 80-те години, и не толкова защото нямаше да бъде издадена (тя всъщност не атакува пряко Системата), а защото нямаше кой да я напише, нямаше кой да си помисли, че изобщо може да съществува подобен „несериозен“ роман.

Днес. Постмодернизмът дойде (и у нас) през 90-те години и си отиде набързо, заедно с ентусиазма от безбрежните простори на демокрацията. Изглежда така, сякаш си е отишъл завинаги, затрупан от лавината нови проблеми като тероризъм, емигрантски вълни, корупция, пандемия и неплатени сметки за парно и ток. В действителност той промени мисленето на западния свят, и не защото едно литературно течение може да направи такива промени, а защото сам беше роден от начина, по който вече живееше либерално-глобалният свят. „Щефица Цвек“ е не просто история, но история на пътя, по който сме стигнали до нашето днес: ние сме повърхностни, смотани и объркани като Щефица Цвек; искаме всичко, без да сме готови на дисциплина и труд; можем да се натъпчем и с повече от нейните пет крем-пити; висим си пред телевизора и даже не белим грах, защото грахът идва направо в кутии.

Д. Угрешич завършва своя разказ така, както би постъпил един почтен автор на постмодерен роман: с иронични бележки за начина, по който го е написала. По-интересен е дългият послеслов, направен специално за българското издание през 2020 година. В него авторката сама предлага как да четем книгата днес, като възкресява историческия контекст на времето, в който тя е била замислена и написана. Виждаме колко дълъг път е извървяла Угрешич от някогашната 30-годишна авторка, която прави пробив почти на шега, до днешната аналитична писателка, която е склонна да се зарови в причините и корените на този успех, да обясни механизмите, по които е сплетен нейният „пачуърк“. Колкото до читателя (и по-скоро читателката), на него остава да си намери мястото сам, някъде по средата между способността да разбира миналото и желанието да си осигури развлечение днес.