#РазПисание: На друга планета

- Момчил Драганов

Имаше безкрайно много очи, всяко, криещо своя история, обаче само едно се взираше в мен. На останалите не бях интересен, те наблюдаваха всичко друго, което ни заобикаляше. По структура, тялото му приличаше на човешкото, но пръстите бяха по-дълги, но не толкова дълги, че да се спускат под коляното му. Кожата му беше грапава, с ръждив цвят като на селянин, работил в поле под разтапящо слънце. На мястото на носа, имаше ухо. Не знам как дишаше, защото нямаше и уста. Не говореше. Използваше пръстите си, за да направи пред мен живи рисунки. Това беше средството за комуникация. Отне ми изненадващо дълго да възприема правилно първия му въпрос. 

Кой си ти? Ами как да му отговоря, когато тази среда ме объркваше. Тихо признах пред себе си, че съм незаслужено горда, малка част от онова, наричащо се човечество. Съмнявах се да е запознат със значението на последната дума, даже се чудех как мога да му я обясня чрез жестове. Той плахо се отдръпна назад. Беше ме разбрал. В поведението му си личеше страхът от мен, както и привличане. Хем го плашех, хем не изглеждаше да се чувства застрашен от мен. По-скоро смутен. Да, смутен звучи най-правилно. И когато аз видях в погледа му разпознаване на езика, на който му говорех, двамата започнахме надпревара кой ще зададе повече въпроси на другия, без да получава отговор. Дали от притеснение, или от вълнение, двамата се изморихме. Налагаше се да се изчакваме. 

– Къде съм? – попитах неуверено, като че го казвах за първи път, а не повтарях за десети. Той оформи с пръстите на дясната си ръка „е“. Е. . Една буква, събрала в себе си и мен, и него. Искаше му се да научи още за произхода ми, ала усети колко бавно щеше да получи отговор, ако се доверяваше на уменията ми в играта на асоциации, затова ме хвана здраво и започна да ме оглежда от всички страни. Такова внимание би ме засрамило във всяка друга ситуация, ако онзи въпрос не беше поникнал като бобово стъбло в безпочвените ми мисли, спасявайки ме от действителността: „Как една цивилизация се запазва без да употребява езика си чрез говор?“

– Има ли други като теб наоколо? – щях да му позволя да ме изследва, стига да обръщаше внимание не само на външната ми форма, но и на вътрешната, която ме разяждаше с любопитството си. Той поклати глава и ми показа не особено ентусиазирано, че навсякъде около нас е пълно с такива като него. Бях му напомнил колко е еднакъв с останалия свят, макар в моите очи, той да си беше откритие. Като споменах очи… Неговите ме плашеха. Онова, дето се взираше в мен, то не бе толкова непоносимо, ама онези, бродещи из цялото помещение, сякаш очакваха всеки момент да се случи нещо, тяхното мълчаливо и загадъчно нервничене ме държеше в ужасно напрежение.

Чудех дали някога си почива. Спи ли? В квадратната-стая-апартамент/къща, където, нечестно предполагам, скучно минава живота му, нямаше никакви мебели. Нямаше цветове, беше съвсем неприемливо празно. Изглеждаше ми да е спуснат тук като плюшено мече, падащо от щипките на онази игра с крана, на която децата наивно вярват, че ще спечелят. Странна мисъл не заради сравнението, а защото можех да си го представя откъде е дошъл и как е попаднал в дома си, докато за своята поява нямах обяснение. Все пак, поисках да видя как спи. Той затвори очи. Всичките. Заспа веднага. Каква дисциплина!

Събудих го с леко побутване. 

– Какво си сънувал?

Той отпусна пръстите си, така че всеки да отиде в своя посока. Показа ми всичко е нищо. После добави с още жестове: „Сънищата са илюзия. Няма смисъл да се натоварвам със спомените от тях.“

Според мен сънищата ни помагат да опознаем дълбоко себе си. Не му споделих тази ми мисъл.

– Навън изглежда чудесно. – обърнах внимание на гледката през прозореца до нас, а той направи жест на учудване. – Имам предвид времето. – отново учудване. – Слънцето изглежда развеселено.  – продължаваше да не разбира. 

За да оцени слънцето, той трябваше да познава и мрака. На Е. няма тъмнина. Такова понятие не съществува. Или поне не беше известно на моя, бих казал, приятел. Затова можеше и да заспи, когато поиска. Не се изморяваше. Какво се случва навън, не му влияеше. Беше въпрос на умение, а не идваше естествено.

Прекарахме още малко време в опознаване. Чувстваше се някаква абсурдна близост помежду ни. Той започна да се държи различно с мен. Имаше завист в окото му. Същото изпитвах и аз. Той успяваше да види много повече за един ден, отколкото аз вероятно щях за година.

Внезапно, квадратната-стая-апартамент/къща стана червена като връх на незапалена клечка кибрит. Той отвори вратата и излезе. Моят инстинкт за самосъхранение ме накара да го последвам. Опитах с вдишване външния въздух. Тежък въздух. Неизползван. Онзи, който ме държеше жив, преди малко, беше регулиран, труден за хващане.

– Къде отиваме? Какво става?

Той ми посочи напред. Всички, приличащи малко или повече на него, бяха излязли от дома си, изсипани, като играчка от детски кош, и заставаха зад нечий гръб, образувайки права линия. Нямах особен избор, освен и аз да се слея с тях. Тълпата, която първо беше от стотици, после от хиляди, а накрая от десетки хиляди, вървеше към незнайна посока, синхронът във всяка тиха стъпка се превръщаше в звук, все едно някой удряше по барабани. Колко послушни бяха! Всички изпълняваха, крачките им бяха регулирани правилно, в нито едно око, на нито един от тях не се виждаше намерение за бунт. Бяха дресирани отлично и тяхното изпълнение ме омагьоса така, че и аз се включих незабележимо. По време на тази добре организирана разходка не разговарях с него, защото бяхме твърде концентрирани.

Изведнъж, всички спряха. Макар с гръб към мен, той ми намекна с пръстите си – сега чакаме.

– Какво чакаме? – изскърцах със зъби аз.

Дали ще сме свободни. Това изречение образува с пръстите си той.

Оказахме се обградени от екрани. Екранът беше небето, екранът беше земята, екранът беше блока вляво, екранът светна и вдясно. Беше невъзможно да не го гледаш. Всички очи бяха вперени, като на бегач на късо разстояние на Олимпиада, в лика на екрана. Каскетът прикриваше очите на образа в екрана, вратовръзката така бе стегната под брадичката му, че само тя и бялата яка можеха да се видят. Устата и носът му бяха скрити от маска. Такива маски бях виждал да носят лекари и медицински сестри в болници и то единствено когато ставаше въпрос за критичен случай.

– Постигнахме напредък. – гласът беше спокоен, ала нещо в него ме потискаше – Но той не е достатъчен, за да ви дадем свобода. Елате пак след месец. 

Екранът се изключи. Никакви реакции. Само обръщане и връщане към домовете. 

– От колко време чакате свобода? – той вече беше зад мен, затова се обърнах и видях обяснението му. Единайсет години. Преди девет им бяха съобщили, че трябвало да изтърпят още малко и всичко щяло да бъде наред. 

Моето разсейване доведе до проблеми в колоната. Блъснах се в гърба на онзи пред мен. Паднах. Не успях да се извъртя, за да може ръката ми да пострада, вместо главата. Ударът беше тежък, затворих очи от болка. Когато ги отворих, доктори, медицински сестри, роднини, всички те бяха наобиколили болничното ми легло.

– Ще живее! – весело се радваха.

Гледаха ме сякаш съм се върнал от мъртвите, а не от бъдещето.

***

Момчил Ивайлов Драганов е роден на 25.11.2003 в София. През 2019 г., той попада сред финалистите на Bulgarian creative writing competition и благодарение на разказа си "Шоколад", сред отличниците в Националния конкурс за литературна творба "Рицарска постъпка" . Има над петнайсет публикувани разказа из различни електронни списания, сред които "Отвъд кориците", "e-lit", "Меридиан 27" и "Литературен свят" и "We matter magazine". 

#РазПисание Без думи литература литературна колонка