Умберто Еко, великият наблюдател

Дария Карапеткова

Днешната дата е повод да си спомним за една от последните личности от нашето съвремие, за която сякаш все още можеше да се употреби понятието ренесансов човек. Умберто Еко, световно признатият учен, философ и писател, за българската публика и до днес остава едно от най-четените и авторитетни имена от международна величина. Преди време Еко заяви своето възхищение към заглавието „След Вавилон”, което уважаваният от него Джордж Стайнър дава на прочутия си труд, посветен на езика и превода. През изминалата година издателство „Колибри” публикува на български език книгата, с която самият Еко отдава почит на темата за превода – „Да кажеш почти същото”, оригинален и виртуозен интердисциплинарен текст, вече незаобиколим за всеки, поддал се на очарованието на преводаческата работа.

Академичната кариера на Умберто Еко започва относително късно и, по собствената му преценка, не особено леко. Първата му публикация от 1956 г., посветена на естетиката у Тома Аквински, е резултат от завършеното философско образование в Торинския университет и една от съществените ѝ последици е отдалечаването му от католицизма: „може да се каже, че той, Тома Аквински, чудодейно ме излекува от вярата”. Същевременно като поддръжник на гъвкавостта в гледните точки Еко не пропуска да оцени новаторските аспекти в политиката на папа Франциск, одобрение към когото изразява неведнъж. И като учен, и като общественик Еко уважава и насърчава способността на всеки интелектуалец да актуализира и при нужда да преразглежда своята позиция. Едно от ранните му съчинения – „Отворената творба” (1962), възниква като манифест на неоавангарда, който на следващата година обединява своите поддръжници в т.нар. Група ’63. За тях литературното статукво е заспало вчера и е забравило да се събуди днес; то не забелязва възмъжаването на езика, оформянето на културна индустрия, тежестта на масмедиите. Харесва им да дразнят целомъдрието на социалистическия реализъм, конфронтационни са дори един спрямо друг и се каляват в този сблъсък, за който Еко не пропуска да си спомни с гордост десетилетия по-късно. Излезлият през 1975 г. „Трактат по обща семиотика” се превръща в основополагащ текст и достойна визитна картичка на университетския преподавател по семиотика, който вече набира международен престиж. Предстои му да стане почетен доктор на десетки университети, но системно отказва предлаганите му преподавателски места в САЩ. Атрактивен е, не само заради шеметния успех на дебюта си като романист, но и защото, както емоционално се изразява приятелят му и журналист от в. „Стампа” Джани Риота, с него културата се превърна в бестселър. Немалка заслуга за това има печелившeто решение да изследва в семиотичен ключ съвременната популярна култура. По този начин Умберто Еко прави нещо, от което мнозина академични фигури биха се дистанцирали – съчетава високото и ниското, придава благородство на редица леки жанрове, включително на комиксовия, който е умело застъпен в нестандартния му роман от 2004 г. „Тайнственият пламък на кралица Лоана”. Тематичният диапазон на библиографията му е стряскащ и освен прочутите и масово превеждани произведения включва заглавия като „Случаят Бонд” (съвместно с Оресте дел Буоно, посветено на Агент 007) и есето „Феноменологията на Майк Бонджорно” – култовия телевизионен водещ от времето на икономическото чудо в Италия. Бонджорно, който впоследствие става един от първите емблематични кадри на медийната империя на Берлускони, е представен като вестител на посредствеността и в отговор често е правил намеци, че самият Еко е бил автор на въпроси за неговото предаване във формат викторина – нещо, което Умберто Еко нарича градска легенда. 

Така или иначе, масовата култура никога не е напускала полезрението му на наблюдател – и като колумнист на в. „Република” и сп. „Еспресо”, и като автор на книги като „Как се пътува със сьомга”, „Връща ли се часовникът назад” и много други, като всички тези направления са добре представени с преводи у нас. Подобна фигура, независимо от исполинските си мащаби, няма как да инкасира единствено одобрение. Неведнъж професорът е понасял обвинения в преекспониране на собствените си теории, в повторяемост и, разбира се, в елитарност или снобизъм. Не му спечели приятели твърдението, че социалните мрежи са вредни с това, че „дават думата на пълчища тъпанари”. И при все това преобладаващото мнение на бившите му студенти го обрисува като дисциплиниран и демократичен преподавател, при когото водещото не е назидателен призив към интелектуалност, а смела реклама на задълбоченото, ученото любопитство. Нима има преподавател, който да не си мечтае аудиторията му да си каже след лекция: дощя ми се да седна да уча? Нима са малко онези, включително и у нас, които са писали дипломната си работа по неговите напътствия, налични дори в две преводни версии на български език? И въпреки височината на катедрата думите, които се чуват от нея, не звучат отвисоко. Легендарният преводач на английски и скъп приятел на Еко, Уилям Уивър, е споделил в дневника си основно преводаческо опасение: „Преди всичко не бива да звучи помпозно, защото той никога не е такъв, дори когато изнася сериозна лекция”.

Умберто Еко се включи в дисидентски проект срещу сливането на две мощни издателски групи под шапката на империя, ръководена от дъщерята на Силвио Берлускони. Той доведе до създаването на новото издателство „Тезеевият кораб”, което обедини престижни имена, нежелаещи да публикуват с клеймото на монополиста. След кончината на писателя ръководителката на издателството Елизабета Згарби написа на официалната му страница: Сбогом, капитане! и обяви, че е под печат последната книга от Умберто Еко, която ще съдържа текстове от рубриката му в сп. „Еспресо” и ще се нарича Pape Satan Aleppe. Ново предизвикателство: заглавието е мистериозният начален стих от VII песен на Дантевия „Ад” Pape Satàn, Pape Satàn aleppe! За него през 1895 г. сп. „Български преглед” излиза с редакционен коментар „Едно тъмно място в Divina Comedia” и информира: „Цели 600 години си разбиват главите о тоя непонятен стих и какви не коментарии са давани!” 

Шведската академия не откри подходяща причина да удостои приживе Умберто Еко с Нобелова награда. За нас остава утехата, че при такова завещание имаме инструментите, чрез които да си представим какъв би бил неговият поглед върху събитията, които бележат нашето съвремие

Умберто Еко Pape Satan Aleppe Как се пътува със сьомга