Румъния – толкова близка и все пак непозната

Милена Кирова за „Фонтана ди Треви“ от Габриела Адамещяну в превод на Румяна Л. Станчева.

Габриела Адамещяну е писателка, която не се нуждае от представяне на българските читатели, защото отдавна е тук, на нашия книжен пазар, и вече си има предана публика. И предана преводачка – Румяна Станчева, която за пети път представя неин роман. Началото е в 2005 г., когато е публикуван „Пресрещане“, и още на следващата година „Изгубената сутрин“. Книгата, публикувана през тази година, е четвърта част от свободно композираната поредица „Пресрещане“ – „Все същият път, ден след ден“ – „Временното“. Цялата поредица разказва историята и настоящето на Румъния, като преплита епохи, исторически събития, родови хроники и фикционални герои по сложен и специфично присъщ на тази авторка начин. От втората книга насам поредицата е фокусирана върху образа и преживяванията на Летиция Аркан – героиня, която носи автобиографични черти на своята авторка.

По начин, който издава възпитание в традициите на класическия модернизъм от ранния 20 век, Адамещяну разгръща поредния си голям наратив (този път „само“ 428 страници) в рамката на три дни от живота на своята героиня. Отдавна преселена във Франция, Летиция все по-често намира пътя назад, към онзи Букурещ, в който живеят нейните спомени и нейното младо аз. Една от важните теми на книгата е темата за размножаването на модерната идентичност, за растящия брой проекции, в които битува психиката на съвременния човек. Момичето Летиция Браня се е превърнало в съпругата Летиция Аркан, тя пък е разцъфтяла в писателката Лелия Аркашу, но в момента всички заедно са се свили в кроткото ежедневие на Madame Аркан, физиотерапевтка от френското село Ньови.




Заедно с героинята, която се върти в тясното пространство на един апартамент, и сюжетът броди из опустелите проекции на нейната идентичност, мъчи се да ги свърже в някаква цялост, която би придала смисъл и перспектива на женското битие. Разказът върви в много посоки едновременно: назад в годините от началото на румънския комунизъм, по-близо назад в опияняващия ентусиазъм на политическите промени през 90-те; напред в настоящето-лабиринт на изгубените илюзии… Извива се дълга галерия от портрети на хора, населявали тези години: далечни роднини, близки приятели, репресирани познати и колеги-предатели. Разпилените пътища на емоционалното преживяване са завързани с червената панделка на любовта – остаряла, измамена, изгубена, но единствената Любов, за която си е струвало да живееш. Няма успокоение, няма тих пристан за онова поколение румънци, които помнят репресиите на ранния комунизъм, безумствата на Чаушеску, надеждите за промяна, разочарованията на тъмния Преход. Дори езикът на романа е преднамерено разтроен: румънската принадлежност на героите е прошарена с глобализма на английските термини и с изискани френски фрази, които сочат едновременно към франкофонското възпитание на букурещката интелигенция и към последното (поне засега) битие на главната героиня. 

За българския читател книгата е особено интересна с онези разкази (а те доминират първата половина), в които възкръсва „така наречената революция“ на Румъния: от драматичната разправа с диктатора Чаушеску през страшните събития на миньорската стачка, по стъпките на посткомунистическите правителства и закони. Това, което ме порази, е близостта на румънската с българската история в края на 20 век: не само последователността и начинът, по който протичат събитията, но машинациите на политическия „елит“, социалните отношения, реакциите на масите, дори детайлите от бита, мисленето и поведението на различни групи от хора. Не вярвам, че има друга страна, дори само в границите на бившата „Източна Европа“, с която да си приличаме толкова много – както по начин на мислене, така и по специфика на отношението към политическите събития. Нищо, че не обичаме да се сравняваме с румънците; сигурно и те не обичат да се сравняват с нас. Нищо, че години наред не любопитствахме да познаем тяхната литература; сигурно и те не са любопитствали да познаят нашата. Макар че може и да не е точно така. Адамещяну например признава, че като ученичка е чела с голямо увлечение романа „Под игото“. Този порочен кръг на взаимното пренебрежение между близки съседи започна да се разкъсва през последните петнайсетина години благодарение на литературата. Няма как да си затворим очите пред постиженията/преводите на автори като Мирча Картареску, Ана Бландиана и Габриела Адамещяну. Нека да си го кажем направо: ние нямаме съвременен писател от такава световна класа. А що се отнася до книгата, за която говоря, много бих искала да имаме подобен роман и в българската литература. Той не е нито епическа сага за Прехода, нито дневник-изповед на един разочарован интелигент, нито хроника на женския опит в „бурята на историята“; той е всичко това едновременно и е написан по начин, който показва, че няма как да се разделят един от друг тези аспекти на модерното преживяване.

В края на романа (някъде в първата половина на второто десетилетие от нашия век) Летиция Браня-Аркан-Аркашу си тръгва обратно за Франция с празни ръце (надеждите да си получи обратно родовото наследство рухват) и още по-объркана, отколкото е била 400 страници по-рано. Ще продължим да очакваме от нейната авторка, родена през 1942 г. и така свидетелка на три различни епохи в историята на балканска Европа, да направи още крачка напред, да стигне до нашето ежедневие, включително от последните „пандемични“ години. Поне в едно можем да бъдем сигурни: онова, което напише Адамещяну, ще стигне скоро до нас в нов хубав превод на проф. Румяна Станчева.    

бюлетин

още смарт