Седмично четиво: "Някъде все още има слънце"

Международен възпоменателен ден на Холокоста.

Почитаме паметта на жертвите с пленителния роман "Някъде все още има слънце" 


"Някъде все още има слънце" се чете като личен дневник на едно чешко момче, а по-късно и тийнейджър, правдиво отразяващ най-съкровените му мисли и чувства през периода от 1939 г. до 1945 г. Майкъл Грюнбаум предлага на днешното поколение млади читатели една много специална книга, която ще предизвика едновременно емоции и размичъл." 

- Марго Стърн Стром, автор на "С лице към историята и нас самите"


Послеслов от Тод Хазак-Лоуи

ВСЕКИ ПЪТ, когато гледам филм, започващ с думите „По истински случай“ или „Вдъхновен от реални събития“, се чудя доколко истински е всъщност. Ако само част от описваните събития са се случили реално, пак ли щяха да поставят тези думи в началото? А ако е просто „вдъхновен“ от реални събития, значи ли това, че всичко в него – като се започне от героите и обстановката, та до самата кулминация – може да е много, много по-различно от действителните хора, обстановка и кулминация, които са го вдъхновили?

 

Ще ми се филмите да отговаряха на тези въпроси, защото има значение дали нещо е вярно, или не. И ако не е, то хората, правещи тези филми, да не поставят въпросните думи на екрана. Ние четем, гледаме и слушаме историите по различен начин, когато смятаме, че действително са се случили. Дори ми се струва, че ги ценим повече, ако вярваме, че са истински, което вероятно е и причината хората, които ги създават, да започват с надписа „По истински случай“. И така, доколко вярна е книгата, която държите в ръцете си? Дали не е просто „базирана“ на истинска история, или е „вдъхновена“ от реални събития?


Мисля, че е много повече от това. Но за да отговоря изчерпателно на тези въпроси, трябва първо да обясня как е написана и защо я написах по този начин. След като приех да се заема с историята на Майкъл Грюнбаум, отпътувах от Чикаго, където живея, за Бостън, където живее Майкъл. Прекарахме няколко дни заедно. Той ми разказа за преживяванията си от онова време и ме заведе да се срещна с местна двойка, която също е била в Терезин. Зададох му безброй въпроси, записах много от чутото и си тръгнах от Бостън с купчина книги и видеоматериали за Терезин и евреите от Прага.

 

Щом се прибрах у дома, започнах да чета и да гледам нещата, които Майкъл ми бе дал. Набавих си още литература, открих допълнителни филми и започнах да съставям хронология на ключовите събития от неговата история. Също му изпратих всякакви въпроси – големи и малки, лесни и трудни, които не се бях сетил да му задам при срещата ни. Опитвах се да разбера що за момче е бил преди седемдесет години, и дори стигнах дотам, че го помолих да се оцени по скала от едно до десет в различни отношения. Например дали е бил спретнат, или нехаен (тук той си постави седмица, тоест доста нехаен), дали е бил лидер, или по-скоро е следвал другите (тук си постави тройка).

 

За съжаление, имаше много неща, които Майкъл вече не помнеше. И то не защото паметта му не е добра, напротив. Предполагам, основната причина е, че те са се случили много, много отдавна, когато е бил още малък. И това е напълно нормално – ако си сложите ръка на сърцето, колко неща помните вие самите от миналото лято? Вероятно определени дни и моменти, но редица други вече ви се губят. Обзалагам се, че има цели дни, които напълно сте забравили. А представете си, че говорим за време отпреди седемдесет лета?

 



Възможно е също Майкъл да не помни определени събития, защото преживяванията са били изключително неприятни. Според психолозите това често се случва. Хората блокират в паметта си тежките моменти, за да се предпазят от болката на спомена. Нямам представа дали при него случаят е такъв, и никога не съм го питал дали смята, че е така. Но независимо от причините Майкъл не можеше да възстанови редица неща и скоро разбрах, че дори ако опиша всеки детайл, който се е запечатал в съзнанието му, ще излязат едва двайсет или трийсет страници. Това означаваше, че или трябва да запълня празнотите чрез консултации с други източници (хора, книги и така нататък), или да доразвия фрагментите от спомените му, докато не се получат пълнокръвни сцени.

 

Няколко седмици след като срещнах Майкъл, почувствах, че е дошло време да се залавям за работа. Още не бях сигурен кой момент да поставя за начало на историята, затова реших да започна от деня, в който той заедно с майка си и сестра си напуска Прага на път за Терезин. Избрах това събитие, защото ми се струваше едно от най-изненадващите в цялата история. Противно на очакванията, той е почти облекчен да замени родния си град срещу концентрационен лагер, за който не знае почти нищо. Чувства се така заради всички несгоди, които настъпват за евреите в Прага. Но щом седнах да описвам сцената, бях като парализиран. Все още се мъчех да разбера що за момче е бил Майкъл. Знаех, че той и семейството му във въпросния ден са се отправили пеша от сборния пункт към влака, носейки всичките си притежания в няколко куфара, но цялата ситуация ми бе твърде неясна. Просто не можех да си я представя. Как са изглеждали сградите, покрай които са вървели? През коя част от града са минавали? Колко голяма е била гарата? Нямах идея и започнах да се притеснявам, че надали ще успея да напиша нещо стойностно, докато не си отговоря на тези и на още редица други въпроси.Но после извадих късмет. Случи се така, че трябваше да отида в Лондон за няколко седмици, и реших да вмъкна кратък престой в Прага – град, който никога преди не бях посещавал. И да прекарам един ден в Терезин, намиращ се на по-малко от час път с кола от Прага. Това бе едно от най-разумните решения, които съм вземал някога. Разходих се из чешката столица, видях местата, където е живял Майкъл, синагогата, която е посещавал, и онази железопътна гара, от която семейството му е поело за Терезин. Дори извървях точния маршрут, по който двамата с баща му са ходили всяка седмица от квартал Холешовице до Староновата синагога отвъд реката. За мое щастие, Терезин все още изглеждаше почти като в онези времена. Направих много снимки, купих няколко карти и записах впечатленията си. Изведнъж историята взе да оживява пред очите ми. Още преди да напусна Прага, започнах да пиша. Бях седнал на порция чешки кнедли в един ресторант, недалеч от мястото, където в книгата малкият Майкъл се измъква от гетото, за да отиде на кино.

 

Щом се върнах в Чикаго, се консултирах с моята хронология и просто започнах да пресъздавам събитията в реда, в който са се случвали. Често, за да напиша дадена глава, трябваше да задавам на Майкъл допълнителни въпроси, да правя справки от книгите или от интернет. Въпросите ми сега бяха много по-конкретни – например дали площадът на Стария град е бил в еврейското гето. Понякога те помагаха на Майкъл да си спомни неща, забравени от десетилетия. Колкото повече четях за Терезин, толкова повече допълнителни източници срещах, включително и дневник, воден от един от другите нешарими – Павел (Пажик) Винер, който се оказа решаващ. Изпращах на Майкъл ранните чернови, а той се сещаше за още инциденти и събития, които не бе споменавал преди. Също препращаше въпроси, на които сам не можеше да отговори, до други оцелели от Терезин. Постепенно картината на лагера се разкриваше все по-отчетливо пред мен, докато накрая не се почувствах истински експерт по темата.

 

Понякога все още имаше неща, които не можех да реконструирам напълно. Например за онзи съдбовен транспорт от дванайсети октомври, в който Майкъл и семейството му са включени, но по някакъв начин успяват да се спасят. В някои случаи, ако чувствахме, че трябва да се запълни дадена празнота, правехме обосновано предположение (например къде живее той след заминаването на Франта и разпадането на стая 7). Друг път изобщо не го включвахме, защото имаше твърде много неизвестни детайли.


В крайна сметка всяка глава е или реконструкция на конкретно събитие, което наистина се е случило (бащата на Майкъл е отведен от двама офицери от СС, Майкъл е преследван и вързан от момчетата в Прага, Майкъл вижда най-добрия си приятел за последен път през прозореца на лазарета), или създаване на нова сцена, описваща преживявания, които е имал неведнъж (работата в градината, футболните мачове на игрището, наставленията на Франта). В цялата книга няма нито едно значимо събитие, което да съм измислил само защото съм счел, че ще звучи интересно. Дори писмото на Франта в епилога е истинско, макар да съм добавил няколко подробности (факти за това колко нешарими и евреи като цяло са оцелели от Терезин), за да въведа важна информация в този иначе реален документ.

 

И все пак оставаха много пропуски, които трябваше да попълня. Например почти всяка дума от ди- алозите в книгата е пресъздадена – нещо обичайно за мемоарите. Имената (и крайните съдби) на всички нешарими са истински, с изключение на Иржи, когото създадох сам, тъй като Майкъл не можеше да си спомни името и самоличността на истинския приятел, когото е загубил там. Трябваше да сътворя големи части от техните характери и постъпки, за да накарам сцените с тяхно участие да оживеят. Има още хиляди други малки подробности, разпръснати из цялата книга, които трябваше да вкарам, за да може историята на Майкъл да получи триизмерността, която изисква и заслужава. Ако се налагаше да гадая – например кой какви дрехи е носил, какво е ял или дори какво е казвал – го правех обосновано, въз основа на всичките си проучвания и беседи с Майкъл, които бяха доста задълбочени.


Но външните обстоятелства са само половината от историята. Другата половина е вътрешният свят на Майкъл – нещата, което мисли и чувства. Ако сте се асоциирали с него, това, предполагам, до голяма степен се дължи на начина, по който той преживява и разказва събитията. С други думи, книгата не просто илюстрира какво се е случило с Майкъл, но и какво е било да си на негово място, докато всичко се случва. Той не ми е разказвал събитията непосредствено, както са ставали преди седемдесет години (а и да го бе сторил, положително нямаше да е на английски!). Това означава, че аз съм още по-отговорен за разказвача Майкъл (който говори в сегашно време, докато действието се развива), отколкото за почти всичко останало в тази книга. Тук също трябваше да се опирам на своята представа за момчето от онези години и в крайна сметка да конструирам един нов герой, който в известен смисъл да преживее събитията отново.

 

Защо тогава просто не накарахме Майкъл да разкаже историята със собствения си глас днес, във вида на купчината спомени, които са му останали? Защо издателят не е поискал подобен вид книга, тоест едни много по-конвенционални мемоари, които аз може би само леко да доизпипам като професионален писател? Пишейки по избрания начин, аз се стремях към непосредственост. Исках да накарам читателя да преживее събитията такива, каквито Майкъл сам ги е преживял. Ето защо и повествованието е в сегашно време. Реших, че подобен похват ще направи картината по-силна, по-ярка и по-реална. Че ще улови най-добре истината за това какво е да минеш през всички тези премеждия – и Майкъл, и издателят се съгласиха с мен.


Смятам, че упражнението е особено ценно за читателя, когато става дума за Холокоста. През седемдесетте години, изминали от онези ужасяващи събития, са публикувани хиляди книги по темата, заснети са хиляди филми и хиляди оцелели са разказвали историите си отново и отново. Това е важно, полезно и необходимо като цяло. Но всички знаем, че колкото повече се разказва една история, толкова повече тя се отделя от оригиналното събитие. Помислете за нещо, което сте разказвали стотици пъти. След време разказът се втвърдява и добива собствено съществуване, докато накрая вече помните не какво се е случило в действителност, а по-скоро историята за него.

 

Не исках тази книга да звучи като поредната история за Холокоста, а като реалните изживявания на човек от онова време. Ето защо героят всъщност не разказва, а просто читателят по някакъв начин получава думите и мислите, изникващи в главата му. Е, на моменти те може да прозвучат красиво или леко поетично, но какво очаквате от мен – все пак съм писател.

 

В случая с Холокоста идеята на голяма част от книгите и свидетелствата е да образоват всички оне- зи, които сами не са преминали през него. Целта е те да знаят не само какво се е случило, но как изобщо е могло да се случи, за да предотвратим повторението му в бъдеще. Това също е много важно – да разкажем историята така, че да насърчим хората да спазват оп- ределено поведение в собствения си живот.


Но и то не е основната ми цел тук, макар да знам (и да се надявам), че учителите могат да използват книгата, за да обсъждат всички тези важни теми. Исках по-скоро да пресъздам преживяванията на едно съвсем обичайно момче, поставено в изключителни обстоятелства. Майкъл все още не знае, че по-късно ще изникнат понятия от рода на „концлагерист“, „лагер на смъртта“ и дори самият термин „Холокост“. Той няма представа, че премеждията му един ден може да бъдат преразказвани, за да узнаят хората за случилото се и да се предотврати неговото повторение. Невероятните събития просто го връхлитат едно подир друго – и аз се стремя да ги пресъздам, да ги направя възможно най-непосредствени, най-ярки и в известен смисъл най-реални.

 

Твърдо съм убеден, че този подход е правилният в случая, но това не означава, че е лишен от своите недостатъци. Имаше реални събития, които не можеше да бъдат включени в книгата, защото включването им би означавало да излезем извън фактите, които Майкъл е могъл да знае. Най-яркият пример касае убийството на баща му. От повествованието научаваме само, че той е арестуван, откаран в пражки затвор, а оттам изпратен в Малката крепост в Терезин, където умира в рамките на две седмици. Читателят така и не разбира със сигурност как е починал, макар причината, посочена от нацистите (уремия, вид бъбречна недостатъчност), да е явно фалшива. На погребението един от чичовците на Майкъл, пренебрегвайки предупреждението, надзърта в ковчега и остава ужасен. Но това е всичко.

 

В реалния живот Майкъл в крайна сметка научава с известна доза сигурност как е починал баща му, и историята за това е наистина ужасна. Една жена, затворена с майка си и сестра си в Терезин, пише писмо, на което Майкъл попада години по-късноКлючовата част от него гласи:

 

Бивш директор на известна банкова фирма, чиято съпруга и дъщеря живеят в моята стая, е бил буквално разкъсан на парчета в Малката крепост от кучета, специално обучавани за тази цел от СС.


Истината за невъобразимата бруталност на подобно убийство, разбираемо, бе много важна за Майкъл и той силно искаше да я включим в книгата. За съжаление, бе ясно, че по онова време той не само не я е знаел, но и че майка му (която явно я е знаела, за да я сподели с жената, написала писмото) умишлено я е криела от него, навярно за да му спести болката. Обмисляхме да се престорим, че не е било така, и да я включим, но в крайна сметка стигнахме до извода, че така не само ще нарушим принципа, но и ще се наложи да променяме целия образ на Майкъл и същността на преживяванията му в Терезин. Поради тези обстоятелства решихме да я пропуснем.


Следва да направя и едно признание: аз всъщност не исках да работя по този проект, когато за първи път ми бе предоставена възможност. Бях прочел много книги за Холокоста, бях гледал филми, посещавал музеи и слушал разкази на оцелели. Всички тези истории, повтаряни отново и отново, започваха да изместват в съзнанието ми самите събития. Те почти ме караха да забравя, че зад тях стоят абсолютно реални неща, случили се на реални хора. Не се гордея с това, но е вярно. Или може би не бива да съм чак толкова суров към себе си. В крайна сметка как човек да приготви вечеря, да изкъпе дъщеря си или да отиде на работа, повтаряйки си в същото време какво се е случило в Европа между 1939 и 1945 г.?

 

Писането ми помогна да си спомня. Опитът да се поставя на мястото на Майкъл години ми позволи да видя (почти за първи път) нещата каквито са. Това вече не беше история за Холокоста, а просто за едно момче, което наблюдава как неговият свят малко по малко се превръща от нещо, подобно на рай, в невероятен кошмар. Момче, което в един ден се смее и рита топка с новите си приятели, а на следващия ги гледа как изчезват. Надявам се книгата да донесе на читателите същото изживяване, колкото и болезнено да е то. Защото е вярно – всичко това наистина се е случило.

бюлетин

още смарт