#РазПисание: Залезът над младите жита

Евгений Панчовски

Помня сякаш беше вчера. Онези жежки лета, в които дебелите сенки бяха за нас оазиси; тениските се носеха върху главите, а обувките биваха захвърлени настрани; когато чакахме залеза, за да излезем за поредния мач, в който нямаше значение кой е победител; когато амброзията беше най-обикновена вода от маркуча. Задължително от маркуча. Тогава всичко беше на мястото си. Бабите и дядовците ни бяха още здрави, можеха да ни се карат, да ни дават ябълки и круши, старателно избърсани с престилка или жилетка. Усмивките не бяха фалшиви, а прошката беше най-невинна прегръдка. Сякаш нямаше и следа от болката, която неизбежно щеше да застигне всички ни след едва няколко години. Нямаше момент на съмнение, че това, което правихме бе това, за което светът е създаден. Но най-вече нямаше жажда. Бяхме забили тръстикови сламки дълбоко в младостта си, в наивността си, и отпивахме големи глътки. Бяхме живи. 

После дойде есента. Щом хълмовете около село започваха да се пъстрят като момински носии, знаехме, че скоро ще се разделим. Всеки щеше да замине към непознатото някъде, където другият живот чакаше. Знаехме също, че времето лети бързо, и че съвсем скоро лятото ще се завърне и ще се чакаме на познатата поляна. Поляната, която за нас беше своеобразен свят с правила и закони, които ние сами бяхме измислили. Денят намаляваше, а с него и времето ни заедно. Прибирахме се, паркирахме колите (колелата) си, зазимявайки ги, и затваряхме очи. А когато ги отваряхме, вече беше лято. Поне така ни се искаше. 

Кога дойде последната есен, не помня. Знам само, че никой не подозираше, че е последната. Така както никой не подозира кога ще сподели последна целувка с някого, кога ще види нечии очи за последно, кога ще чуе баба си по телефона за сетен път. Такива бяха и нашите игри – на доверие, на вяра. Вярвахме в нещо, което не можехме да назовем, а не беше и нужно, усещахме го в дълбините на душите си. Досущ като листата, един по един почнахме да капем. Някои си тръгнаха по-рано, други не се обадиха, трети останаха до късно. Преди и последните да поемем по пътя, изпратихме залеза. Разбира се, за нас това беше традиция. И както всяка година я спазвахме, така и тази. Този път обаче изпращахме, без да знаем, залеза на нашето детство. Без страх, без омраза, без жажда. С усмивка. 

Сега, повече от десет години по-късно, сезоните се сменят много по-бързо. Лятото и есента не са онези врагове, които водят битка в небесата и полята, а обикновени периоди на определени отговорности. Дебелите сенки пак са оазиси, но не си почиваме под тях. Всъщност не си почиваме никъде, ураганът от мисли и емоции е несломим. Тениските, чиито цвят и размер нямаха значение сега са всякакви неудобни и стягащи дрехи, които уж ни правят по-зрели, по-представителни. Залезите вече се гледат през екран, запечатват се и се споделят с други, също толкова дигитализирани хора. Все по-рядко намираме време да поговорим за птиците, да хвърлим някое друго камъче, да се излегнем в тревата, да се оставим на мравките да ни лазят. Вече не губим без да ни пука, не се усмихваме искрено, а гледаме да изглеждаме по-добре, но най-вече – не прощаваме. Този ни първороден инстинкт е сякаш изкоренен. Няма го дядо, няма я и баба. Няма кой да ни пусне вода от помпата и бавно се давим в собствената си жажда. 

Обръщам се назад и виждам образите на онези, които бяха до мен. Съжалявам дълбоко, че не знам къде са, какво правят, как се справят. Но навярно ако ги видя сега, след цялото това време, споменът от онази последна есен ще изчезне, и на негово място ще дойдат карикатурите от настоящето. Големи хора, с големи амбиции и големи мечти. В това няма лошо. Пожелавам ви успех, мои приятели от миналото! 

Сега е зима. Дълга, мъчителна и монотонна зима. По всичко изглежда, че ще бъде зима до самия край, до самия ни край. Изстинали и изхабени, безхаберно проснати и притеснени, нервни, немощни, наранени. Загубиш ли детето в себе си, губиш целия си живот. Поетапно закърняваш, ставаш сянка и залиняваш в безмера. Ожадняваш. Искаш все повече и повече, още и още. Забъркваш се във въртопа на живота, скачаш в бързеите му, но вече не можеш да плуваш. Умението ти се скри зад хоризонта с онзи залез, помниш ли? Ако беше погледнал по-внимателно, щеше да видиш как слънцето шеговито ти намига. То знае, че пак ще се видите. Тогава обаче то ще изпраща твоя залез. Усмихни му се и ти. Това е единственият начин, по който можеш да утолиш жаждата си – да се върнеш в самото начало и да бъдеш отново себе си.

 ***

Евгений Панчовски (1997) е роден в София. Учи Английска Фиология в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2021 е автор и редактор във вестник за литература "Еволюция". Има скромен опит като актьор в Театър-лаборатория "Алма Алтер" (2017-2019). Пише предимно проза. Когато не пише, рисува. Обича живота и иска един ден светът да бъде цветен. Когато порасне, иска да (о)стане дете.