Втора порция Александър Ципкин

Ето по един откъс от трите части.

ЖЕНИТЕ ВЯРВАТ САМО В КАКВОТО ИСКАТ ДА ВЯРВАТ

Славик-не-лъжи (така му викаха още от училище) беше нееднозначен във всичко освен в две свои качества: на кореняк московчанин и на стопроцентов негодник. Впрочем по първото околните можеха да имат някакви съмнения, нали все пак всеки има свое определение за понятието „кореняк“. Привържениците на най-крайното са сигурни, че двете баби и двамата дядовци трябва да са родени в града, за да добиеш правото да гледаш новопристигналите отвисоко. Дядото на Славик се бе родил в Житомир, но едва десетгодишен бе доведен в Москва (за зла участ на града, по-точно на неговите трогателни госпожици). Йосиф Михайлович чак до смъртта си пи кръвта на московчанки, като най-често черпеше вдъхновение от няколко източници наведнъж, за което те, неговите източници, не се догаждаха, тъй като лъжата бе избрала мъничкия Йося за свое осиновено чедо със самото му раждане. Тази наследена от майката осиновителка уникална способност дядото бе предал на Славик и тя послужи за основа на второто му стопроцентово качество, в което вече пък никой не се съмняваше.

Трийсет и осемгодишният младеж беше, както вече отбелязах, абсолютен негодник. Не, разбира се, нито садист, нито убиец. Просто за Славик нямаше нищо свято и той свято вярваше в това. Ще отбележим, че когато въпросът опираше до мъже, у Славик се задействаше житомирският инстинкт за самосъхранение, проявил се с особена сила след две извънградски пътувания. С белезници. В багажник. Славик възприе тези два предупредителни тура като намек свише и съсредоточи жаждата си за лъжи върху жените.

Като пример за лека лудорийка мога да приведа прекрасната история за това как Славик доведе любовница в дома, където живееше с жена си

Людмила и с дъщеря си. Убеждаваше девойката, че това е апартамент на негов приятел, от когото просто е взел ключа. На въпроса защо приятелят му носи неговите дрехи отговори, че заедно ходят на покупки. Наличието на снимки върху шкафчетата, на които бе с жената на приятеля си, обясни с това, че били близки от деца. Нещо повече, веднъж Славик подари на любовницата си сако от Шанел, което жена му тъкмо си беше купила. Двете имаха еднакъв размер. Славик мярна самотния пакет, надзърна да види какво има вътре и като каза, че още предишния ден го бил донесъл тук, го връчи на госпожицата. За кражбата на сакото обвиниха готвачката, която работеше у тях вече от две години. Славик опита да приспадне от заплащането ѝ парите за сакото, но не му се уреди въпросът, което много го вкисна. Важно уточнение. На Славик му се намираха пари. Доста пари. Пък и със секса нямаше проблеми. За него лъжата беше фетиш и изкуство. И в нея бе достигнал сериозни висоти.

Неведнъж се бе преструвал на онкоболен, на когото утре предстои химиотерапия, подир която мъжката му функция ще угасне завинаги, затова днес е последната му възможност за секс. Коя руска жена би отказала на такава молба? При това да станеш последната за някой мъж е по-яко дори отколкото да си му първата. В два от случаите на сутринта Славик получи и значителна сума пари за лечение на заболяването си. Да не мислите, че е отказал? А това дотук са, ще се повторя, детски лудорийки. Нищо особено, хитринки. Системното и комплексно лъготене заслужава отделно повествование. Но едно си заслужава да отбележим: на Славик винаги му вярваха. Дори когато жена му и любовницата му се сблъскаха на вратата на жилището му. Славик ги запозна, на жена си каза, че това е дъщерята на генерал Хадяков, която огледала апартамента с цел възможното му купуване, сетне бързо я изпроводи и се върна вкъщи. Обиците на дъщерята на генерал Хадяков в банята Славик обоснова по най-радикалния начин. Обяви в пристъп на истерия, че е невъзможно да се живее в такава атмосфера на недоверие.

ИДЕАЛНИЯТ ЧЕ

ЕПИЗОД 0

ЗА ВРЕДАТА ОТ ЧАТОВЕТЕ И ОТ ИЗОЛАЦИЯТА

- Как така – не бил техен членът? Чий е тогава? 

Недозагрялата Ирочка се напрягаше да разбере какво става.

- Аха, виж това е добър въпрос – изказа се напълно загрялата Даша. (Съмнявам се да има дума недозагряла, но кой пречи да бъде изобретена? С руския език и без това вече е свършено след появата на емоджито).

Де да беше знаела, че търсенето на отговора ще преобърне много нещо в руския живот, а в някакъв момент ще взриви световните търсачки, ще заинтересува властовите структури на държавно равнище и фактически ще ни доведе до победа над презокеанските ни партньори.

Но хайде накратко да ви съобщя как се завихриха събитията. Простете ми за леката пикантност в този пролог, но каквито времената, такива и героите, на всичкото отгоре разказаното тук си е чиста истина.

Началото е съвсем банално. Три приятелки около трийсетте – умна, красива и възглупавичка – по различен начин прекарваха карантината. След обявяването на изолацията от Ирочка веднага се изнесе бойфрендът ѝ, каза, че ще се върне като отмине патардията, понеже не му се лежи зад решетките за убийство. Има честни хора все пак. Даша се затвори с мъжа и децата си, а Катя (още не се познаваме с нея, а тя, както се досетихте, е хубавицата) изненадващо реши да поживее с родителите си, да помисли за...  и тя не знаеше за какво, затова скоро и тя като Ирочка прекрати връзката си със своя тиндър-френд, като за сбогуване си размениха интимни фотографии. През една от разрешените срещи вече към края на затворничеството Катя и Ирочка се хвалеха отнесено пред наблюдаващата приятелките си Дашенка с перипетиите около цифровите си познанства, е, разбира се, и с получените изображения. Като се нагледа на любителските снимки, начетената Дашенка отбеляза:

- Вашият тиндър е същинско Елдорадо за членове.

Ирочка се напрегна.

- Даша, че защо да е „Елдорадо“, какво общо има молът?

Даша въздъхна.

- Елдорадо, това не е само мол, това е една такава държава в Южна Америка... – понечи да добави „измислена“ и да обясни всичко за конкистадорите, но я прекъсна Катя, която вероятно реши, че не ще има друга такава възможност да се изкаже на интелектуална тема.

- Мол било! Ей че си загубена, Ируся, това и децата го знаят! Страна е! Голяма си селянка, нали от там ни карат бананите и кокаина, Мага ми е разправял, с него гледахме мач. Елдорадо срещу... е, не помня вече, в коя бяха онези женските дупета и карнавалът?

Даша усети, че няма скоро да излезе на глава с двете.

- Момичета, да оставим часа по география за по-нататък. Какво да ви кажа? Ей този с луничката е направо шедьовър, с идеални пропорции, с идеална форма – истински образцов член. Катя, този е твоят, нали?

- С луничката си е моят – намеси се Ирочка и сама се прекъсна: - Само че не съм ти го показвала...

А нататък е ясно. Час караница, сетне разследване, анализ на текста и на геолокациите и накрая страхотният извод: както приятелят на Ирочка от нета Алик, така и Степан на Катя са им пратили всъщност една и съща снимка разбирате на какво, та стана очевидно: нито единият, нито другият са притежателите на това анатомично чудо.

- Как така – не бил техен членът? Чий е тогава?

- Аха, виж това е добър въпрос... И аз бих искаха да погледна собственика му в очите. Пък и да го попитам: как си кара живота с него?

Ирочка продължи да недоумява:

- Че защо тогава го пращат насам-натам? Не разбирам...

- Ами щото нали и ти, Ирочка, прати селфи на твоя Алик? 

Катя бе разбрала всичко и се присмиваше на собствената си наивност.

- Ами да, за малко да се прекърша, толкова се бях навела – припомни си Ирочка.

- На тях друго не им трябва.

Даша, в чиято анамнеза фигурираха дисертация и пандемична скука, продължи дедуктивния си сеанс:

- Интересна снимка, разбира се. Явно любителска, заснета в Русия: нали виждате, в полираната мебел се е отразил екранът на телевизора с новините по първи канал. Ей сега ще я прекарам през една програмка, тя издирва изображения в мрежата, дори и когато яндекс не ги намира... Охо. Колко любопитно, отникъде не се появява, значи, не е от порносайтовете.

- Даша, много те моля, не можеш ли да озвучаваш хода на мислите си, че инак нищо не разбирам?

- Изтрябвал ти е ходът, Ирочка. Ето, обяснявам. Реално това е снимка на някакъв обикновен човек, е, доколкото може да бъде обикновен с такъв божи дар. Най-вероятно е пратил снимката на мацката си, тя още някому уж тайно, та по този начин е стигнала до вашите диванета. Интересно отдавна ли броди из страната?... Имам идея! Я да я наместя аз в нашия сайт на майчетата, току-виж някоя го познала, нали е с луничка, такова нещо рядко се среща, макар че такъв и без луничката не се забравя!

- Къде? – отвлече се от житейските си разочарования Катя.

- Имаме си чат с другите майчета, нарича се „Имаше едно време“, там споделяме спомени. Понякога четеш такива неща, че неволно си казваш: колко активен живот са водили мацките! Дори самоунищожителя поставят на една минута: ако мъжете им прочетат, някои веднага ще останат без децата си. Напоследък надойдоха много нови. Дали не са го виждали?

ИНТУИЦИЯ

Егор Матвеев, на 43 години

…Ама че беля.  И тук кучета. Пък и това чакане... Ей сега ще се срещнем. Интересно с кого. Ето, мисля си аз, дали наистина Той е по образ и подобие, така де, обратното, нали ме разбра.

Честно казано, ако е по образ и подобие, някак не се връзва. Знаеш ли, инженер съм и трябва да ти кажа, че конструкцията житейска хич не я бива. Чупи се от няма нищо, резервни части не се намират, а най-вече – никаква предсказуемост. Приятел от бързата ми е разправял: докарват през деня двамина. Единият се стоварил от петия етаж, представяш ли си какво диване. Решил да погледне дали се е наредила опашка за бира, та – погледнал. А вторият решил да смени крушката в кухнята, качил се на стол върху масата, гътнал се. Та на онзи, дето се изтърсил от петия етаж, му е счупен глезенът, а на втория – вратът. Парализирал се за цял живот. Къде ти тук подобие? 

Ама не обичам кучетата. Не, добри сте, дума да няма, но доста ми вгорчиха живота твоите братя. Помня, жената ражда, бързам за родилния и удрям куче... Ами бързах, нали жената искаше – да съм бил присъствал на раждането. Не знам за какво ѝ беше. Какво има там за гледане.

Но нà, така поиска. Пък аз да блъсна куче. Помиярче някакво, самò се тикна под колелото, бездомно псе. Едно квичене беше... Да ти кажа, и досега го помня онова квичене. Та така, блъснах аз помиярчето, ударих спирачка, излязох, то лежи, скимти, краката му не шават... Че как, такъв силен удар. Какво ми оставаше? Жената в родилното, пък това тук умира. Сложих го на тревичката, седнах зад волана. Обаче не мога да го зарежа. Как да го зарежа? Реших: ще го довърша, да не се мъчи. Като дете при баба всяко лято давехме кученца и котенца, какво толкова. В отплата баба ни пържеше картофки. Не ги ли удавиш – няма лапачка. Мислех си, лесно ще го удуша. Пък то, хайванчето, право в очите ме гледа и скимучи. Боли го, ясно. Вече ми звънят от родилния, ха сега де! Примижах, захванах да го душа, пък то се напика. И с хората било същото, когато се бесят. Та, накратко, не можах. Обаждам се в родилния, питам, може ли да докарам едно куче, блъснах го? Ясно, напсуваха ме. Викат, родилен дом сме, а не ветеринарна клиника. Сякаш не знам. 

Странни хора са нашите. Понякога лежи човек насред улицата, умира, никой не понечва да му помогне, а понякога мъжа си алкохолик, говедото, жена му цял живот на гръб го влачи. Не можеш ни разбра. Та и тогава – какво да правя? Не можах да го убия, нито да го зарежа, в родилния не го щат, заминах за ветеринарната. Пристигнах, докторът пита: „Ваше ли е кучето?“. Отвръщам: „Не, бездомно е, просто го докарах“. Взе го той и си влезе вътре. 

Честно казано, нищо не разбрах, казах си, чакам още пет минути и си тръгвам. Седя аз. А би трябвало другаде да седя. Помолих да предадат на жената какво се случва, демек – раждайте там без мен, щото спасявам куче. Нищо не ми отговориха. Ясно, трябвало е нормално да карам. Разбира се, бях пийнал, от радост, нали, ама мъничко. Е, мъничко, ама бях пил. До родилния дом са два километра, мислех си, ще стигна. Стигнах, няма що. Тропам аз по вратата на доктора, викам, ей, хора, трябва да си тръгвам, какво става? Да потеглям ли? Пък той вика – не, трябва да отнесете тялото. Просто го приспал. Дори не опитал да го спасява. Само се учуди: „Нали казахте, че кучето не е ваше, ясно е, че няма кой да се грижи после за него“. Ама аз отде да съм знаел, че ще го приспива?!  Разбира се, че щях да го гледам! Що толкоз бърза да го приспива?! А той си знае неговото: „Е, минимална загуба“. Дори съм запомнил това. Минимална загуба. Идеше ми главата му в стената да разбия. И туй щеше да е минимална загуба. Сдържах се. Излязох, бързам за родилния, жената звъни, казва: „Е, какво, мухльо. Нито на раждането беше, нито на зачеването“. Толкова се сащисах, че се забих в един стълб, лежа, не мога да си помръдна краката. Мисля си, ех, де да беше тук сега онзи доктор с минималната загуба. А наоколо хора, минават и заминават. Вярно, един понечи да ми помага, обаче колата се запали и той избяга. Надявах се да ме измъкне, но той дори не ме погледна в очите. Та знаеш ли, като си помислих, че жив ще изгоря, при това не в танк като герой, ами в жигули, веднага умрях. Късмет. Пощадиха ме. Жив да гориш – много боли.

Интересно, дали го рече от обида, или наистина детето не е от мен. Как да разбера? Не че ме е яд на нея, не... Но щеше да ми е по-спокойно. Може там да ме излъжат, само ще се радвам. Какво ме гледаш такъв?... Не нося салам. Хубави очи имаш, добри, сякаш всичко разбираш. Жалко, естествено, че онова псе го приспаха. Макар че може и да е за добро.

Между другото, никога не съм вярвал в орисията, е, дордето не се споминах, по-точно, дордето не видях как онзи младеж, дето се канеше да ме измъкне, избяга. Аз също навремето избягах. Помня го като днес. На село тръгнах за вода, по едно време гледам: рибар един паднал под леда, пък вече е пролет, слънцето напекло, а той, диването, се замъкнал чак посред езерото и ето че...  Крещи: „Помощ!“ Ама как да му помогна? Да пропълзя досред езерото при него, ами ако и аз цопна вътре? В такива случаи всеки сам решава. Бях на седемнайсет, мамчето, тате, сестричката, как ще ме погребват... Та хукнах обратно, за да не чувам виковете му, макар че сетне сума време ми се причуваха, цели десет години, ама знаеш ли какво ще ти кажа, ако тук ме обвинят зарад онзи рибар, непременно ще кажа, че правилно съм постъпил. И за онзи, дето не ме измъкна от пламналата кола, и той е бил прав. Не бива да си рискуваш живота заради чуждата глупост. Пролет е, какво си се юрнал за риба?! Или пък зарад мен – пияното диване. Така че все е правилно. Няма защо да наказвате младежа, пък за кучката ми е мъчно. Трябваше да им кажа, че ще я прибера...

Сборника в превод на Пенка Кънева можете да откриете тук.