Седмично четиво: "Последна спирка Русе"

Подготвяме се за посещението на Ерик Ноло с откъс от книгата му


Ерик Ноло е роден през 1961 г. в Баден-Баден. Завършва литература в Нантер, специализира с дисертация върху слабо известни автори от 20 век. През 1986 г. решава да замине за България и да преподава във Френската гимназия в Сливен, където по-късно се запознава със съпругата си и с големите български писатели.


След завръщането си във Франция става парламентарен сътрудник на Луи Перен, социалистически сенатор от Вал д'Оаз. Междувременно обаче е твърдо решен да издаде френски превод на “Сърцето в картонената кутия” от Светослав Минков и Константин Константинов. През 2004 г. Ерик Ноло получава наградата на ЮНЕСКО за превода на “Сбогом, Шанхай” на Анжел Вагенщайн. След този успех Ерик Ноло започва да се изявява все по-често в телевизии. Чест участник в Paris Première, има рубрика във France Inter.


Днес Ерик Ноло е може би най-известен със скандалния си дует с Ерик Земур в предаването на Лоран Рукие "On n'est pas couché". Продължава да води предавания в радиото и телевизията и изпитва безгранична страст към музиканта Греъм Паркър, с когото започва и сценично сътрудничество през 2015 година.




Колкото и да се отдалечаваше момичето, статуята се извисяваше с няколкото си тона мед и бронз като че ли все на същото разстояние. Сянката ѝ я обгърна от изхода на метрото до местоназначението – и за Деляна се бе превърнало в игра да вдига внезапно поглед, за да провери дали покровителката на града продължава да протяга ръка над нея със закрилнически или предупредителен жест. Тази зрителна измама създаваше смесица от тревога и весело настроение в променливи пропорции според душевното състояние в съответната вечер. Като банална илюстрация на каноните на социалистическия реализъм, чиито цветни литографии сега радваха антикварите, някога на това място дълго се бе извисявала статуя на Ленин – дали обаче притежаваше същата сила? Споменът за Владимир Илич се губеше в едно минало, далечно като египетските пирамиди или епидемиите от черна чума – човек трябваше да се допита до един от онези старци без възраст, които запълваха последните си часове с местене на фигурки по шахматна дъска в съседния парк. Скулпторът странно бе натоварил образа на светицата със заимствани от различни древногръцки божества символи, сред които совата на Атина и короната на Тюхе. За миг ѝ се стори, че кацналата на ръката на света София птица на двайсет и пет метра височина плесна с крила, а грабливите ѝ очи още повече се ококориха.

 

За да развалиш магията, няма нищо по-лесно от това да тръгнеш по друг път, но тя обичаше да усеща жълтите павета под стъпките си, идеше ѝ да заподскача на куц крак като в игра на дама. Харесваше ѝ, когато пресечеше някое кръстовище и на устните ѝ заиграваше същият английски рефрен. Обичаше да леда смяната на гвардейците пред президентството, които и в онази вечер бяха в пълна униформа въпреки смазващата жега – дори ѝ се бе случвало, „облечена“ само с подарена ѝ от един клиент шапчица, да пародира на сцената тяхната хореография от друго време, да заема тържествени пози, пренебрегвайки обичайните пластични акробатики, да марширува по войнишки и да прави внезапно кръгом. Обичаше миговете, когато столицата заменяше постепенно златото на булевардите с жълтите стотинки на съмнителните улици, паметниците – с барове с компаньонки, бялата светлина на уличните фенери – със заслеплението на неоновите надписи. 

 

Един такъв надпис бе увенчал входа на клуб „Орфей и Евридика“ и от поставянето му очевидно бе преживявал и по-благоприятни дни. Буквите блещукаха слабо в нощта – свидетелство за скъперничеството на собственика, както и спомен от сватбено пътешествие в Париж, от което бе донесъл името на долнопробна сауна някъде около площад „Бланш“. Деляна кимна с глава на охранителя – не беше сигурно дали разменените с него за десетина години думи бяха достатъчни да се образува цяло изречение,  – бутна вратата и се потопи в червеното. 

 

Червеното на креслата и покривките, по които мъждукаха пламъчетата на маслени лампи, червеното на диваните в кътчетата, които водеха до по-дискретни сепарета, червеното на прожекторите, червеното на костюмите на оркестрантите, червеното на отраженията по влажните кожи на танцьорките. Червеното на сълзите по бузите на Корнелия, която – с червена рокля, полупритворени клепачи и ръкомахания на удавница в потоците бликнала от подвижния прожектор светлина – се преструваше, че следва с върховете на пръстите следите им по бузите си: думите, които пееше, се плъзгаха между масите, после застиваха за миг над клиентите заедно с цигарения дим, както Дунавът в Черно море се губи, една вечер ти се изгуби, молих се на Бялата Дева, на Черната Дева да мога пак да те намеря... Червеното на дървения ствол, от който бе издялан барплотът, където момичето се подпря на лакти.

– Здрасти, Иванчо.

– Здрасти, Делянче.

– Май няма много народ тази вечер...

– „Левски“ играе срещу някакъв турски отбор, има продължения. След няма и час ще видиш как ще заприиждат запалянковците, решени да се натряскат независимо от резултата. Какво да ти сипя  – както обикновено?

 

Един куплет бавно се разля под опушения таван. Споменът за теб, когато падне вечер, грее на небето ми като черно слънце, споменът за теб, когато падне вечер, тече във вените ми като черна кръв... 

 

И червеното на бирата – белгийска бира, която Иван (Иванчо за приятелите) доставяше за нея или почти само за нея. Сервираше я без пяна – нещо, което вече не беше необходимо да се уточнява, защото церемониалът на тази отворена скоба между нощта на града и нощта на клуба не трябваше да се променя. Халбите се чукнаха, гласовете се сляха:

– Само Левски!

Барманът кимна с глава към сцената.

– Споменът за теб, когато падне вечер, грее на небето ми като черно слънце... Все се питам дали вярват поне малко в това, което пеят всички певици с имена, завършващи на „а“ и „я“. Или го вършат, както останалата част от човечеството си казва „добър ден“ и „добър вечер“.

– И всички певици, чиито имена завършват на „а“ и „я“, все се питат дали ти наистина се интересуваш от всички истории, които ти разказват клиентите, или просто си вършиш работата. Я, за вълците говорим, пък те...

Двама мъже, които се бяха настанили в другия край на барплота, вдигаха ръка, за да направят поръчка.

– Предполагам, че след време човек спира да прави разлика – заключи Иван, преди да се обърне към тях. –Иначе ще откачи.

 

Деляна обходи с очи три четвърти празния салон, задържа погледа си върху едно сепаре, в което две двойки си гледаха смартфоните, без да си говорят, после се извърна към сцената, където Корнелия продължаваше да пее протяжната си жалба: Като луда исках да те видя вечер след вечер, мъкнех се по улици и барове, наслушах се на всякакви истории, като луда исках да те видя вечер след вечер след вечер, мъкнех се по улици и барове, мъже ме черпеха с питиета... а две голи танцьорки нагледно изобразяваха най-опустошителното любовно отчаяние. Съчетанието донякъде напомняше правилата на кеча, адаптирани към възвишените чувства. Въпреки музиката двамата мъже на бара си говореха тихо, свели глави над чашите с шампанско. Поведението им на конспиратори контрастираше с безобидните реплики, откъслеци от които стигаха до ушите на Деляна. Иван отново застана пред нея.

– Винаги ли си искал да бъдеш барман?

– Исках да стана футболист като всички малки момчета. Ама вече минах четиресетака – това ме прави твърде стар, за да играя футбол, и твърде млад, за да сервирам алкохол, но дълбоко в себе си не съм се отказал да спечеля Шампионската лига. А ти винаги ли си искала да бъдеш танцьорка?

Деляна отпи глътка от питието, обърса устните си с опакото на ръката.

– Танцьорка, да, но с пачка на балерина. Или поне с нещо, дето да ми покрива задните части. Веднъж родителите ми ме заведоха на представление на Националния балет, от което не можах да се съвзема. После, къмтринайсетгодишна възраст, и аз преживях космонавтския си период.

– Вместо да обикаляш около Земята, обикаляш около кол, все е нещо...

Силата на прожекторите намаляваше успоредно със затихването на Корнелиния глас. Певицата бавно отстъпваше към дъното на сцената, любовният вопъл се превърна в шепот, шепотът преля в затихващо мълвене, Черен е цветът на любовта, черен е цветът на дните ми, черна е мъката на дните ми, черна любов, черна любов, черна любов... Корнелия прекъсна жалбата си. Често повтаряше, че романсите са като рохките яйца – оставиш ли ги повече от три минути в розова вода, си губят вкуса. Тук-там някой

изръкопляска.

– Само че виж – продължи Иван, като бършеше една чаша, – ти заряза университета, за да се забиеш тук, но все още можеш да се върнеш назад.

– Като куче, което се връща да яде повърнатото от него?

– Благодаря за сравнението, оправи ми настроението за цялата вечер.

– Извинявай. Време е, отивам да се преоблека. Лека работа през тази нощ, Иванчо.

– И на теб, красавице. Хубаво да ги надървиш!

– Обещавам...

 

Когато стигна до средата на стълбището, направи крачка встрани и се спря, за да даде път на Корнелия, която се бе появила в горната част на стълбите. Това слизане на високи токчета сякаш беше обобщение на цял един живот, нито една перипетия от който не бе убягнала на общественото внимание, кариера, наподобяваща подхлъзванепо гланцираната хартия и лепкавото мастило на светските страници на таблоидите. Омъжи се на много млада възраст за виден политик, но се разведе след няколко месеца, после отново се омъжи за него на трийсетия си рожден ден. Приписваха ѝ връзки със спортисти, бизнесмени, медийни босове – всевъзможни победители отновия политически ред в България от края на XX век. Следващото ѝ завоевание се оказа от не толкова добра реколта, името му все се свързваше с някакъв олигарх покрай неясни финансови и сексуални скандали, които изглеждаха още по-неясни поради това, че зависимите медии една през друга още повече ги заплитаха и накраяшироката публика съвсем нищо не разбираше; говореше се за приватизация и за търговия с вътрешна информация, понякога по средата на някой абзац се промъкваше изразът „тънки похождения“. С уханията на парфюм и барут, влачещи се подире ѝ като нематериален шлейф, се смесваше непозната нотка – може би дъх на сяра, може би мирис на отдавна предвещано поражение, което обаче Корнелия отказваше да признае въпреки вече натежалата си фигура и няколкото гънки на огорчение край устните. Играеше последните си мачове в Първа дивизия, както един приятел на Деляна бе обобщил положението. Новите времена изискваха нови поети.