#РазПисание: Банши

Банши е женски дух в ирландския фолклор, който оповестява смъртта на член на семейството, обикновено чрез ридание, писъци или крясъци.

Джейс Малой

Бях на седем, когато чух вика ѝ за първи път.

В тишината на нощта, плачът ѝ се вряза в мен и ме разтърси из основи. Мълчах, както обикновено, уплашена, че шумът би събудил баща ми и останалите. Писъкът продължаваше. Бушуваше в главата ми – ехото, болезнено и всепоглъщащо. Топлината на тревожността се натрупа в стомаха ми и си проправи път нагоре към гърлото. Устата ми се изпълни със слюнки. В съседната стая – нито звук, никакво шумолене на чаршафи, нито трополене на стъпки. Останах вцепенена в леглото, стиснала пръстите на краката си, с усещането, че нещо пропълзява по кожата ми. 

Писъкът продължаваше. 

Някак все още чувах скърцането на леглото, всяка сънена въздишка в съседство; звукът беше по-тих от писъка, но аз бях по-пригодена към него. Извъртях глава към вратата и зачаках мама, татко или дори дядо да нахлуят в стаята. Никой не дойде.

Писъкът спря. Докато се обърна обратно към прозореца, тя бе изчезнала. Колкото и странно да беше, заспах почти веднага. Нещо ме дърпаше към леглото, някакво притегляне вътре в мен, което ме караше да се отпусна на сигурно под топлината на завивките ми. Оставих притеглянето да ме отнесе. Следващата сутрин бях посрещната от новините, че дядо е починал през нощта. Майка не ме поглеждаше в очите. 

Не казах нищо, по навик.

Въздухът на петнадесетото ми лято лютеше от цъфтежа на мацерон и други диви цветя, а тревата на околните хълмове буйстваше в зелено, което ми действаше като успокоително. Необичайната жега беше задушаваща, само периодичният полъх на вятъра предоставяше известно облекчение. Краката ми вдигаха облаци прах, докато вървях по селския път навръщане от училище. Мама ме чакаше вкъщи, за да ѝ помогна с вечерята; знаех, затова се забавих. Проследих восъчните хребети на вечнозеления Волски език и извивките на Стенното изтравниче, което се бе сгушило сред пукнатините на варовиковата стена. Татко никога не се прибираше преди шест, а беше едва половин час преди четири.

Този път я видях преди да я чуя. Приклекнала сред горчивчетата в един поток, приготвяше шепите си да отпие, а сивото ѝ наметало и краищата на косата ѝ се носеха по водата. Ноктите ѝ бяха късо подрязани, пръстите ѝ - дълги и елегантни, китките - тънки, а кожата - опъната върху костите. Стоях, наполовина във възторг и наполовина ужасена, и я гледах как отпива. Ръкавите на наметалото ѝ бяха изцапани с кръв. 

Погледна ме. Все още не знам дали я бях изненадала. Образът ѝ край потока се е запечатал като красива картина в главата ми, един интимен момент, на който бях попаднала случайно. Очите ѝ, замъглени, като че ли незрящи, не се откъсваха от мен. Пусна ръце, неизпитата вода се стече обратно в потока и това бе единственото движение, което направи преди да отвори уста.

Макар образът на това как утолява жаждата си да се е запечатал в паметта ми, не помня писъка, който последва, нито как съм избягала. Докато се изправяше, мярнах зелена коприна под наметалото ѝ, после побягнах. Като се замисля, не съм тичала дълго; потокът се намираше само на около километър от къщата. Като малка нямах много задължения и често седях при водата и разпознавах цветята и папратите с помощта на книга, която дядо ми подари. Почти няма растение, което не мога да наименувам. Присъствието ѝ край потока, където бях прекарала толкова много от детските си дни ме разстрои повече, отколкото исках да осъзная. 

Прибрах се вкъщи облянa в пот, а майка ме чакаше до вратата на кухнята. Беше пребледняла и ми каза, че току-що са ѝ се обадили от работата на татко и са съобщили, че е мъртъв. Тежестта на багера го смазала, кофата се стоварила върху главата му. Спомням си, че кимнах, а майка търсеше нещо повече в изражението ми, но вече очаквах новината. 

– Радвам се, че не си ти. – е единственото, което успях да промълвя. 

Жената винаги е странник в домакинството. Майка ми го беше внушила още от ранна възраст. "Придошла в семейството през брака, жената става противоречива по природа заплаха, необходима тежест. Мъжете не знаят как да се чувстват", беше ми казала една сутрин, докато чистех калта от дрехите си в мивката, около година преди смъртта на татко. "Ние ги плашим, защото знаем твърде много, но без нас ще страдат. Кой ще готви и чисти? Ще се грижи за кравите и ще носи мляко?". Тя изсуши ръцете си върху престилката, протегна ръка, за да стисне бузата ми между палеца и показалеца си. "Кой ще те издържа и ще се грижи за теб?". Изчервих се под въздействието на вниманието; моментите на обич от нейна страна бяха редки и трябваше да бъдат заслужени. По-късно излязох навън и й набрах прясно разцъфнал горчив оман, за да го покаже на кухненската маса. Тя ги пазеше, докато малиновият им оттенък не избледнее до зелен. 

След смъртта на татко вече не можехме да си позволим да поддържаме къщата. Когато го нямаше се чувствах достатъчно сигурна, за да плача за загубата на кравите ни, но въпреки това държах сълзите си кратки и сдържани. Знаех, че сме късметлии, че изобщо успяхме да останем в графство Кери, като се преместихме на север в оживено предградие край Киларни. Майка започна да се занимава с акушерство, стана известна и уважавана в кръга на майките, чиито дъщери ме дразнеха безмилостно в новото ми училище. Те намираха косата ми за твърде тъмна и груба, а акцентът ми - за твърде изразен. Както винаги, аз търпях. Ако бях направила живота на Майка по-сложен, това само щеше да усложни моят. 

Въпреки новия ми живот, Баншито продължи да обитава мислите ми. 

**** 

Джейс Малой е роден в Уоруикшър, Англия, завършил Английска литература с творческо писане в Голдсмитс, Университетът на Лондон. Картината, която придружава историята е на ирландския художник Пол Хенри и е избрана съвместно с автора.