Седмично четиво: „Пробуждането“ на Лоран Гунел

Повечето книги на Лоран Гунел съчетават романовия сюжет с популярната психология. Тази книга е по-различна - не ни учи как да живеем по-добре. Вместо това ни впуска в един съвременен оруеловски свят на манипулациите. Четем заключението на романа, където авторът споделя мотивацията си за написването му. 

Дълго мислих, преди да напиша този роман. Защо? Защото отдавна съм приел максимата на Лао Дзъ: По-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш тъмнината, и точно това правя от години, във всяка от своите книги. Така че да напиша история, която разобличава нещо и насочва прожектора към злото, не ми отива. Но си мисля, че понякога животът ни сблъсква с изключителни ситуации, които заслужават необичайна реакция. Например ако човек от вашето обкръжение се озове под перверзното влияние на силно нарцистичен индивид, той няма как да узнае защо постепенно губи вяра в себе си и изпада в депресия. В такъв случай би било полезно да му се помогне да осъзнае, че не е виновен за страданието си, че проблемът не идва от него, че идва от външен източник. Същото е и на колективно ниво в ситуации, в които губим свободната си воля, защото заровете са подправени и няма как да осъзнаем кой и защо ги разиграва.

Така че реших да напиша тази книга, защото вярвам, че в контекста на настоящото ни положение всеки има право да познава техниките за масова манипулация, прилагани от силните на деня. Така всеки може да ги осуети и да запази свободата си. Основно право на гражданина е да взема собствените си решения свободно, а не под нелоялното влияние на хора, които умишлено използват непознати за широките маси техники.

Надявам се също, че тази книга ще спомогне да се преодолее разделението, съзнателно насаждано сред населението, понякога в едно и също семейство. Това, което ни разделя, ни прави нещастни. Не заслужаваме да страдаме заради различията в гледните точки. Нашето семейно, приятелско и в по-широк мащаб човешко единение е от фундаментално значение за равновесието в живота ни. Крайно време е да възстановим връзките си с инакомислещите и да се обичаме въпреки различията, за да изживеем пълноценно това, което ни свързва.

Възможно е, разбира се, въпреки всичко да се чувстваме слаби и безсилни пред огромната власт на многонационалните компании. Но Тао те кинг на Лао Дзъ, основополагащият текст на таоизма, ни учи, че:

Няма нищо по-непостоянно и по-слабо от водата. Но тя разяжда това, което е твърдо и силно. Нищо не може да ѝ устои, нито да я замени. Слабостта побеждава силата; гъвкавостта – твърдостта.

В случая многонационалните компании понякога наистина са се превръщали в истински империи, по-могъщи от държавите, но тези империи почиват върху плаващи пясъци. Тяхното могъщество е това, което вие и аз им даваме чрез потребителския си избор. Огромните финансови ресурси, които им осигуряват толкова власт, идват от натрупването на дребните ни всекидневни покупки и от договорите, подписани с нашите избраници, със същите онези, за които сме пуснали бюлетината си. И в двата случая истинската власт все още е в нашите ръце.

А и нима империите не носят в себе си семето на своето самоунищожение? От римската империя до отоманската империя, като минем през византийската империя и империята на Наполеон, всички до една са рухнали. Концентрацията на власт и породеното от нея уеднаквяване са противоестествени. А природата винаги има право…

Ето затова написах този роман, приятели. Ноам Чомски казваше, че отговорност на интелектуалците е да казват истината и да разобличават лъжата. Албер Камю в прочутото си стокхолмско слово от 1957 година говори за "двете задължения, които придават величие на писателския занаят: служенето на истината и служенето на свободата". Няколко дни по-късно в друго слово той добавя: "Да си творец днес е рисковано. Всяко написано слово е действие и това действие ви излага на страстите на един век, който не прощава нищо". Шейсет и пет години по-късно тези думи са изумително актуални и това несъмнено е причината, поради която днешните творци оглушително мълчат за съвременната ситуация.

Аз самият осъзнавам риска, който поемам, като пиша тази книга. Но си мислех, че е мой дълг да го направя, за да хвърля светлина върху механизмите, чието действие понасяме от известно време. Това със сигурност не е обичайно за мен и още в следващата си книга ще се върна на онова, което дълбоко ме вълнува: писането на позитивни истории, които допринасят за запалването на малки свещици.