Детето, което не сме

Тази книга е странна. Едва ли друг път сте чели подобна на нея. Тя разказва за детството, по-скоро кара детството да говори за себе си. Само че не става въпрос за детството такова, каквото го познаваме или поне си мислим, че познаваме, разказвайки за него, когато сме вече големи. Този роман е добре информиран от психоаналитичната теория за детето като субект и откровен изразител на онези нагони, които порасналият вече човек се научава да превъзмогва, да компенсира или просто да крие: сексуалният и разрушителният нагон. Садистичните импулси на шестгодишната героиня Касандра изглеждат стряскащи, направо зловещи върху фона на обичайните представи за малко, сладко дете. Сексуалните й прояви са най-вероятно въобразени, но в тази книга никога не можеш да бъдеш сигурен къде точно минава границата между реалността и фантазиите на малката героиня. Бесене, рязане, разчленяване, малтретиране на тела: телата на гувернантки, прислужници, на други деца … са част от обичайния начин, по който протича действието. Но нима в това има нещо чак пък толкова непознато? Нима не използваме изрази като „ще ти оскубя косата“ и „ще му издера очите“; нима никога не сме си помисляли „иска ми се да я накълцам на парчета“? Авторката просто е превърнала в литературна действителност онези съкровени фантазии, които човек умее да крие в главата си. Именно тук, по средата: между невъздържаните импулси на детската психика и потиснатите желания на възрастния човек, е разположена книгата на Маргарита Карапану. Заслужава си да разберем нещо повече за тази писателка: тя е много необичайна, и не само в контекста на гръцката литература, известна със своя патриархален консерватизъм.

Родената през 1946 г. Маргарита Карапану произхожда от артистично семейство; по-известна е майка й, писателката Маргарита Либераки, наследница на издигнат атински род. Скоро след раждането на детето родителите се развеждат, майката заминава да живее в Париж, а момиченцето остава в голямата и богата къща на своите дядо и баба. Разказвам това, защото романът повтаря буквално същите обстоятелства в живота на своята героиня и така изправя читателя пред изкушението да се почуди каква част от разказаното е истина и каква – литературна фантазия. Отговорът идва по-скоро с факта, че М. Карапану страда през целия си живот от биполярно разстройство. Старае се да живее като другите хора: учи философия и кино в Париж, завършва дистанционен курс за учителка в детска градина. „Касандра и вълкът“ е нейният първи роман; публикува го, когато е на трийсет години (1976), при това в превод на английски език. Книгата има моментален успех и бързо се появява на френски, а после и на много други езици. Тя ще остане най-популярното постижение на своята авторка, въпреки че чак вторият й роман, „Сомнамбулът“ (1987) печели френската Награда за най-добър чуждестранен роман. Маргарита Карапану умира през 2008 година.

Можем да се запитаме: има ли нещо гръцко в този роман, който очевидно се влияе от други и не-балкански културни традиции? Няма как, трябва да тръгнем от очевидното – от Касандра. Любимата, но твърде умна дъщеря на троянския цар Приам, недолюбвана от своята майка Хекуба (отношенията на самата писателка с майка й са били сложни и противоречиви), отхвърлила любовта на самия бог Аполон, наказана от него да бъде пророчица, на която никой не вярва. На всяка крачка можем да открием автобиографични препратки, включително като фантазии, специфични за човек с биполярно разстройство. По-важното обаче е това, че всички „странности“ (даже няма значение дали са истински, или не) са дали началото на приказно пъстър, силно необичаен и увлекателен разказ. Сякаш четеш приказка, която е абсурдното отрицание на всички известни приказки. При това четеш не само една, а голям брой приказки, защото романът е изграден като мозайка от отделни, почти самостоятелни, по-дълги или съвсем кратички, като анкедот, истории. Трябва само да прескочиш първоначалния шок и ще се превърнеш в детето, което никога не си бил – чак до онези последни страници, в които странностите изгубват своя приказен блясък и стават онова, което досега е било неизречено в оценките на „номалните“ хора. 

Касандра тръгва на училище. Скоро никой вече няма да вярва в истинността на нейното странно въображение.