#РазПисание: Първият

Днес представяме текст на Йоана Кръстева

Йоана Кръстева


Първият ми беше през декември. Имахме сняг по Коледа – отдавна невиждано чудо - скърцаше кротко под обувките ми, а светлината се пречупваше в преспите и караше небето да изглежда оранжево. Имаше някаква магия в тишината на нощта. 

Стана случайно. Ако трябва да съм напълно честна, до тази нощ дори не бях сигурна, че съм способна на нещо подобно. Знаех, че имам своите недостатъци и, да, понякога мисълта ме преследваше, караше ме да се чудя – Какво би било? Вглеждах се в хората около себе си – в метрото, в парка, в офиса, на улицата, в заведенията – и се замислях. Как биха изглеждали? Какво ще им отива най-много? Мозъкът ми стигаше до такива висини, че виждах ярки, бурни халюцинации, които ми разкриваха цветовете, мириса… После някой ме извикваше или метрото отваряше врати на моята спирка и образа изчезваше, а в мен се затаяваше тихото любопитство. Дали представата ми е била правилна? 

Как да знам, че любопитството е било копнеж? Че нямах жажда за живот – тъкмо обратното. 

Но ето ни тук. Не знам какво е искал от мен. Каквото и да е, щял е да остане разочарован – нямах пари в себе си, телефонът ми отдавна беше застарял. За нещо друго? Бих могла да го приема като комплимент, но подозирам, че е щял да остане разочарован. Не съм особено вълнуваща. 

Коленичех до главата му. С годините научих, че каквито и образи да виждам в главата си, в реалността всички бяха еднакви – първо объркани, после изплашени, адски изплашени. Повъртях малкия инструмент между пръстите си – фирмен подарък, швейцарско ножче, брандирано с името на компанията. Знаех какво може да се постигне с четири сантиметра стомана и все пак бях изненадана, когато гърлото му започна да клокочи пред лицето ми. 

В ретроспекция не мога да кажа, че съжалявам, но не е сред най-любимите ми занимания. Дрехите ми така и не се изпраха, каквото и да опитвах – петната оставаха. Имаше някаква магия в кръвта. Нещо специално в начина, по който стопляше измръзналите ми ръце. Нещо болезнено красиво в това как потъваше в снега и оставяше ярките си, цветни петна.

Първият ми беше през декември, а оттогава минаха много години, много зими и много Коледи. Отдавна не съм използвала малкото си ножче, вече боравя с други инструменти, въображението ми расте. 

Но все пак, едно момиче никога не забравя първия си. И жаждата, който той отваря в нея.

***

Йоана Кръстева не обича да говори за себе си, затова оставя писането да говори вместо нея. Можете да я намерите по литературни четения из София (McCarthey's Pub в понеделник, например) или във Facebook страницата ѝ за поезия Проект Душа / The Soul Project

Картината, която придружава текста е „Свраката“ на Клод Моне. 


бюлетин

още смарт