По следите на „Шекспир и компания“

Вече два месеца живеех в Париж и не исках да се връщам в София. Бях там с един художник, който имаше право на ателие в Сите дез' ар, но когато времето за тръгване наближи, аз не бях готова.

Дните си прекарвах главно в книжарницата „Шекспир и компания“: слушах поетичните четения, рових се в неподредените книги в читалнята на втория етаж или просто висях там и зяпах наоколо. Видях, че настаняват поетите-гости в къщата и се осмелих да попитам дали мога и аз да живея там временно. В замяна предложих да работя в книжарницата (тя е англоезична, така че можех да се справя с езика).

За мое огромно удивление момичето, което заговорих, ми отвърна: „Да, защо не!‘

Оказа се, че това е дъщерята на собственика – някоя си Силвия. На моята възраст или малко по-малка. Уговорихме се веднага да се нанеса, дори изпрати едно от момчетата от касата да ми донесе багажа.

В стаята ми имаше легло, мивка, стол и ракла. Беше тясна, дълга и тъмна, но с най-прекрасната гледка в цял Париж: Нотр Дам.

Работата ми се състоеше от следното: да помагам на посетителите на втория етаж да си намерят книга за прочит. През повечето време никой не ме занимаваше – туристите се мотаха като мухи и снимаха на посоки, а дойдеше ли някой да чете, седеше си кротко с часове в някое кьоше.

Останах тям няколко месеца, но Силвия повече не видях – бе заминала нанякъде за лятото. Всички в книжарницата ме знаеха като „приятелката на Силвия“, затова нямах грижи. Някой ми бе казал, че тя е единственото дете на възрастния си баща – собственикът, който често мярках да се разхожда напред-назад. Някой си Джордж Уитман. Той ме заговори няколко пъти – питаше за България, за български автори. Беше американец и с лекота го разбирах (защото инак ми бе трудно с английския с френски акцент).

Нямах представа, че Джордж Уитман е легенда. Нямах представа, че мястото, на което съм попаднала така случайно, е легендарно. Бях неука, глупава и следователно – някак безочлива.

Но поне ми стигна акъла да прочета оставените на тезгяха брошурки относно книжарницата. През 1951 г. Джордж Уитман (фамилията, разбира се, е в чест на великия писател) купува за никакви пари западналата зарзаватчийница на арабски търговец, намираща се на две крачки от Сена и Нотр Дам (ул. „Бюшри“ 37). Нарекъл книжарницата си Le Mistral. Но сетне променил названието. Ето защо.

През 1919 г. недалеч от театър Одеон американката Силвия Бийч открива книжарницата Shakespeare and Co. Това не е просто книжарница: в салона се помещавала още пощенска станция, библиотека за заемане на книги, читалня и печатна преса. Тук постоянни посетители били Шъруд Андерсън, Езра Паунд, Т.С. Елиът, Хенри Милър,Торнтън Уайлдър , Фицджералд, Хемингуей, Андре Жид, Валери Ларбо, Анри Мишо…

Цяла интелектуална Европа е знаела, че Джеймс Джойс дописва своя голям роман.

Става дума за „Одисей“. Отделни глави вече били публикувани в различни литературни списания. Всъщност през 1921 г. целият роман бил публикуван – разхвърляно, непълно, с редакторски волни поправки и допълнения. Романът е така шокиращ, че никое издателство не дръзва да го публикува. Да речем: в четвърта глава е описано как Леополд Блум отива по голяма нужда. След Рабле някак е неприлично заниманието на сериозната литература с подобна физиология, нали? А Джойс описва целия процес – бавно, натуралистично, без да изпуска ни един детайл. Или друга глава: героят ръкоблудства на плажа, гледайки надигащата се от вятъра пола на една куца красавица. Да не отварям дума изобщо за последната част – монологът на заспиващата Моли Блум, в който са вплетени спомени от това с кой, кога, в каква поза…

Не, разбира се, никой не би дръзнал да публикува това кощунство. Дори прогресивната Вирджиния Улф отказва (отказва да публикува романа в своето издателство „Хогарт Прес“ и описва текста на Джойс като „вулгарен опит на младеж да си изстиска пъпките“, но все пак краде както и каквото може от книгата в собствената си проза – прийоми, образи…).

Нито един текст в историята на XX век не е разнищван от своите съвременници с такова настървение. Едни (за мен най-важните имена сред тях са Айзенщайн, Елиът и Паунд) обявяват текста за събитие. Други го охулват (Хърбърт Уелс, изпратил възторжено писмо на младия Джойс, сега му пише: „Нашите пътища завинаги се разделиха“).

И тогава, точно тогава, умната и находчива Силвия Бийч решава, че ще превърне името си в легенда. Тя предлага на Джойс да публикува неговия роман: 1000 екземпляра, 66 процента от нетната печалба за автора.

Следва история, от която може да заключим, Силвия Бийч заслужава свой паметник. Тя понесла на плещите си не само бремето на бъдещите съдебни процеси срещу книгата и различни глоби за непристойност на текста; тя понесла бремето на работата с гений. Джойс притежавал само един екземпляр на „Одисей“ – копие под индиго. Там не били нанесени последните поправки. Той започнал да ги възстановява по памет и добавил към обема на книгата една трета. Поправките по полетата били напълно неразличими, изписани с неговия разкривен, подобно паяжина почерк. Джойс бил непреклонен в изискванията си за вида хартия, за подвързията, за шрифта. Машинописците, наемани от Силвия Бич, непрестанно се самоуволнявали, изтощени и безпомощни от работата с Джойс. Той настоял за пет коректури, като непрекъснато нанасял поправки, надрасканите от него страници били осеяни със звездички и стрелки, печатарят заплашвал всеки ден, че ще напусне…

Силвия Бийч не изоставила задачата. Удовлетворила дори искането на Джойс корицата да бъде с кобалтовосин цвят и изпробвали различни варианти, докато той не се убедил, че белите букви на синия фон имат магически ефект. Издателката е знаела, че в нейната книжарница се подготвя най-важната книга на XX век. А сетне на всеки, който казвал, че „Одисей“ не става за четене, тя отвръщала: „Ако според теб „Одисей“ не става за четене, значи твоят живот не става за живеене“.

Силвия Бийч и Джеймс Джойс

През 1941 г. немски офицер изисква от Силвия Бийч последния екземпляр от последната книга на Джойс – книгата за безкрайното бдение над Финеган. Тя разбира, че може да не опази своите богатства и разпределя книгите, ръкописите, материалите по квартири на приятели из Париж. Голяма част от изданията предава на Джордж Уитман, който в нейна чест ще преименува своята книжарница на Shakespeare and Co., а 40 години по-късно ще нарече дъщеря си Силвия.

Същата дъщеря, която заговорих случайно, която позволи да живея и работя в книжарницата, и която сетне изчезна от живота ми.

Заради разговорите около мен, заради интересните хора, които посещаваха книжарницата, заради книгите, посветени на историята на това място, аз започнах бавно да проумявам къде съм попаднала. Обходих и изучих местата, свързани със Силвия Бийч, местата, свързани с Джойс и започнах друг вид пътешествие.

Пътешествие в книгите на Джойс и по-точно – в „Одисей“. Пътуване в пътуването. Това продължи 10-на години (продължава – със спирки – и днес): изучавах „Одисей“, посещавах конференции, за да слушам умните анализи на умни хора, дори си позволих от една трибуна в Италия (!) да оспорвам фрагменти от книгата на Умберто Еко за Джойс (книгата не е издадена на български, бих превела заглавието като „Поетиките на Джойс“).

Многократно участвах (заедно с 100 хиляди придошли туристи) в дъблинския „Блумсдей“ и тъй нататък. Цялата индустрия, развихрена около Джойс, разбира се, е противна. Имайки предвид най-вече неговото сложно отношение към родната Ирландия и нейният свърхпротивен националистичен патос (противен като всеки свръхнационалистичен патос).

И след всички тези години „с Джойс“ попадам на книгата на издателство „Колибри“ – биография на Джойс от Една О’Браян. Това е навярно най-кратката биография на Джойс, която съм разгръщала. Стилът е ярък, саркастичен. Пунктирно е представен крайно обърканият, мизерен, мрачен бит на Джойс. Джойс, „фукльоменталният тип, владетел на весела къща сред бордеите на оклюмалите духом“. Приятелите, поклонниците, възторзите, животът на духа, възвишените идеали – всичко това Една О’Браян оставя извън своя текст (защото с всичко това са изпълнени останалите биографии на Джойс).

Пред нас е крайно интересен експеримент: да ни бъде поднесен животът на Джойс така, че ние да се почувстваме като членовете на фамилия Замза, когато разбират, че Грегор се е превърнал в пълзяща гадина. Ще издържим ли на гледката? Ще издържим ли на кафкианския абсурд?

Пред нас е синкопично крайно увлекателно четиво, което по удивителен начин едновременно указва сифилистичните рани на тялото и ни кара да се чувстваме като пред светец.

Мислих, че моята история с Джеймс Джойс, започнала случайно в Париж, бавно ще угасва с времето. Докато в ръцете ми не попадна биографията на Една О’ Браян: книгата представя Джойс и неговото творчество не като мъртвило, не като камара неразбории, интересни единствено за кабинетни умове, не като тумба-лумба за бизнес-търгашески туристически обиколки на Дъблин (с или без „Блумсдей“). Джойс и неговият „Одисей“ са така живи, че могат да влязат в биографията на всеки един от нас и да заживеят с нас задълго.