Георги Тенев: Тe ни въведоха в историята на света

Георги Тенев

Това, което при отделните хора наричаме характер, за народите и нациите може да се нарече национална култура.

Когато кажем, че един човек е с лек и весел характер, а друг е малко труден и несговорчив, това е просто и ясно, няма нужда от доказателства, доколкото се потвърждава от опита ни. Също така, ние често определяме някого като по-задълбочен и разсъдлив, а другиго като по-емоционален и спонтанен – в това също няма нищо чудно. И надали очакваме хората да се променят изведнъж и напълно, да станат други. Не, няма как да промениш характера, с него човек се ражда и допълнително в него израства. Трябва да свикнем обаче, че и с народите е същото. Народите имат култура, характерна, своя. И да очакваш че са еднакви, че са равни, така да се каже, във всичко и по всичко, е глупаво. Това е знак, че не познаваш хората.

Както хората се различават по възрастта, така народите се различават по своята култура.

Културата и възрастта са отлики на човешките същества и на човешките общества. По един начин общуваме с дете, по друг начин с възрастен. Различен е контактът ни със сънародници от нашата култура, друг е с чужденци от далечни, непознати светове.

Опознайте времето, възрастта на един народ, и ще опознаете културата му. Разберете характера му и ще научите същността на тази нация.

Онова, което са направили първите Учители на славяните, Методий Славянобългарски и Константин-Кирил Философ, е ограмотяването чрез писменост. Едновременно с това – въвлекли са ни във времето, в историята на света. Историята на света е нещо повече и по-различно от биографията на отделните живи същества, живели някога и отживели времето си. Тя не е струпване на факти, тя е подреждане. Когато четеш историята, тя започва да чете и теб. Тя е запис, но и жив ред, поредност, място и време ведно. Народ и живот остават без следа, ако не са вплетени в тъканта на времето, което се отчита чрез памет, а тя може да е само писмена. Под ръководството на Учителите, народът е влязъл в ново отношение със словото.

Методий и Константин-Кирил са писатели и поети. За петимата им най-близки последователи може да се каже същото, както и за мнозина от следващите след тях. Писатели и поети. Но от писателите и поетите не просто искаме да са написали нещо, да са създали произведение. Защото произведението стои „там някъде“ и самото то няма глас, не зове и не се самопрочита. От писателите и поетите искаме да са направили нещо, с което да ги отличиш. С такава мярка мерим и литературата на по-близки до нас времена – като тази на Толстой, Достоевски, Ботев. За да има словото им истински смисъл. Каторгата на Достоевски, бунтът на Толстой, революцията на Ботев, саможертвеното дело, смъртта в крайна сметка. Или пък – отшелничеството, мълчанието чрез което писателят се превръща в Писател-събитие. Човешко действие, аскетично или бурно тържествено. Мълчанието на Зюскинд, скритото лице на Бекет. Ако измерим по стандартите на светската литература онова духовно-литературно дело от края на първото хилядолетие, ето какви хора виждаме – хора-аскети, хора-революционери, хора на жертвата. Те са поети, преводачи на духовни песни, те обаче са се одързостили да отидат далеч отвъд делото на перото, отвъд лирическия или философско-естетически акт.

Не е достатъчно да осмислиш нещо, трябва и да го изкажеш. Да го изразиш с думи и то да се превърне в образ. Да стане видимо за другите. Понякога да изкажеш нещо е начин да провериш смисъла и стойността му.

Водим пак и пак все същия умозрителен спор: За какво ни е вероучение? Това е все едно да питаме „За какво са ни свети Кирил и свети Методий?“...

Питаме се, като представители на модерното наше средновековие: Защо да даваме достъп на някого до умовете на нашите деца? Защо да им влияе този някой в посока на някакви ценности, за които не сме сигурни? По посока на някакви учения, които самите ние не приемаме със сърцето си... или за които нямаме традицията или елементарната образователна култура, за да ги осмислим?

Противим се на Словото, пренесено не от друг, а от самите Първоучители, които иначе прославяме с акта на публичното честване. Независимо че в основата на тяхното дело и творение не е някаква новорасла, самопривнесена фабрикация на проповеди, а лежи най-древното писано слово, върху което е стъпила цивилизацията – същата, благодарение на която живеем днес в човешки ред, а не в нечовешки хаос, покланяйки се само на огън и меч.

„Няма да дадем“, казват, „на някой да въздейства с идеологии и религия на децата ни. Училището не е място за това, там се трупат знания. Вярата е въпрос на нещо лично.“ Хубаво би било Константин-Кирил да чуе тези думи лично от нас. Как ли ще се отекнат в сърцето на Методий?

Тези – всички ние, да си признаем, всеки от нас повече или по-малко – които приказваме или поне мислим подобни неща, ние разбира се, не поставихме под съмнение достъпа, даден до сърцата и умовете ни с рекламата, с посланията на новините, със самия начин, по който се използва родният език, говоренето (телевизия, Парламент, официални профили на официални личности и тъй наречена „преса“). Всичко онова, което постепенно е натрупало тази нова културна архитектура, новата йерархия на града, в която mall-ът заема върхова позиция. Жизнен цикъл, в който затварянето на пазара е по-голяма драма от затварянето на болницата или църковните сгради. Вероучението е бърникане в ума на младите, казват. Пазарът не е религия, смятат. Рекламната индустрия не е вероучение, биха се учудили, ако им го каже някой.

Ние допускаме литературата дотолкова, доколкото тя е умерено забавление, отмора. Допускаме я, доколкото тя е култура – в смисъла на споделена безотговорност. Обратно, отговорността ни натоварва. Ние се боим се от претенцията на духовната книжнина. Хвалим и уважаваме (поне вербално) делото на славянското просвещение, създаването на писменост и изграждането на литературен език за българите... но се свеним да погледнем в същността на Словото, в самия текст, който Методий и Константин-Кирил са пренесли в съзнанието на нашите предци и малко или повече – на нас самите. На стар и на нов език, архаичен или осъвременен, този текст ни плаши, остава ни чужд. Ще поднесем букетче пред гранитните фигури на братята пред Народната библиотека, но е безкрайно трудно да сведем глава пред учението и смисъла, заради който са извършили цялото си човешко и свръх-човешко дело.

С делото на просвещаване чрез слово, чрез включване в един голям и дълготраен световен разказ, народът ни е влязъл в историята.