Как да опознаеш писател?

Книгата „Страх от светлината” на Дъглас Кенеди излиза на 24 март. Брендън, главният герой е таксиметров шофьор, наближаващ шейсетте, принуден да обикаля улиците на Лос Анджелис. Докато извършва курсовете си, той наблюдава клиентите си и създава някои неочаквани приятелства. Един ден качва възрастна жена, Елиз, която работи като доброволец в клиника за аборти, и е въвлечен в нейния свят. Опасен инцидент отприщва лавина от събития, заплашващи собственото му семейство.

Споделяме откъси от личния блог на Дъглас Кенеди, за да опознаем по-добре автора и предстоящия му роман.

ЗА ВЛИЯНИЕТО НА БАЩА МИ ВЪРХУ „СТРАХ ОТ СВЕТЛИНАТА”

Какво означава да си на абсолютно различно мнение от човек, с когото си много близък?

Покойният ми баща беше от хората, които сами се провалят – сам се прострелваше в крака, както се казва, и то с картечница, и дори спираше, за да презареди. Скара се с мен (писах за това във философската си книга „Всички големи въпроси...”) и след това, въпреки че той провокира разрива ни, отказа да възстановим връзката си дори след като няколко пъти му казах, че моята врата винаги е отворена за него.

Но баща ми бе златен медалист в дисциплината „гордостта предшества падението”. Той завърши живота си отчужден от мен, но най-вече – от самия себе си. Беше тъжна, тъжна история... но никога не можем да възпрем някого да следва съдбата си, колкото и лоша да е тя.

Както и да е, споменавам всичко това, защото, докато пишех „Страх от светлината”, много често мислех за баща си, за сложната му връзка с католическата църква и как винаги искаше да бъде прав във всеки спор... и как прекъсваше контакт с хората, ако някой не се съгласяваше с него.

Спомням си, че ме посети, когато ръководех театър „Пийкок” в Дъблин, и го запознах с тогавашната си приятелка. Предварително му казах, че тя е убедена социалистка, и го помолих да не говорим за политика по време на тази първа наша обща вечеря. Какво направи баща ми? Започна да разказва за дните си в ЦРУ и за това, че познава всички, които са организирали държавния преврат срещу Салвадор Алиенде. Приятелката ми си тръгна разплакана, а когато казах на баща ми, че нещо е сбъркано в него, отговорът му беше: „И какво от това?”.

Много неща му прощавах – защото наистина го обичах и зависех емоционално от него, а и защото ме плашеше до смърт. Това продължи, докато в един момент той не подкрепи човек, който се занимаваше с неправомерни действия, и след всичко това се срина.

Макар че е мъртъв от седем години, непрекъснато мисля за него – не със съжаление, а с една несекваща тъга, че животът му се стече по този начин... и трагедията е в това, че той всъщност беше най-големият си враг.

Иска ми се нещата да се бяха развили другояче за баща ми. Инатът и страхът му го впримчиха в живот, който не искаше. А аз се научих как да лавирам и да се оправям с неговата все по-екстремистка, по-гневна нагласа – макар мислено да се питах дали постоянната му ярост срещу толкова много неща не е отражение на гнева, който изпитваше заради това, че е в капан... и защото знаеше, че не ще мине през вратата с надпис „Изход”.

Както често съм отбелязвал и преди на тази страница: за един писател всичко е материал. И така: екстремистките възгледи на баща ми са в основата на новия ми роман... тъй като с времето разказвачът ми се изпълва с неприязън срещу съпругата си, която, водена от желание за отмъщение, се изявява все по-яростно срещу правото на аборт.

А това на свой ред повдига друг въпрос: дали хората с екстремистки възгледи не ги използват, за да прикрият огромните съмнения, които ги разкъсват отвътре?

9 юли 2021 г.

ЗА ПРЕДСТОЯЩОТО ПУБЛИКУВАНЕ НА „СТРАХ ОТ СВЕТЛИНАТА”

В апартамента ми в Париж има рафт точно срещу дивана, на който си почивам и пиша на лаптопа си... рафт, на който са събрани всичките ми двадесет и пет книги, издадени на френски език. В Мейн, горе в студиото ми, имам множество рафтове с издания на книгите ми на двадесет и три езика.

Но нека се върна към апартамента в Париж.

Понякога поглеждам към този рафт и се питам: Как, по дяволите, направих всичко това?

Двадесет и пет книги за тридесет и три години. А много от тях са наистина доста големи.

Спомням си, че пишех в периоди, когато някои хора се опитваха да ми навредят, когато имах семейни трудности и животът ми раздаваше много лоши карти, когато преодолявах развод или раздяла, когато бях влюбен, когато ми се струваше, че имам късмет, когато с лекота пишех по над две хиляди думи на ден, когато само достигането на дневната ми квота от петстотин думи беше огромна мъка за мен. И също когато моите прекрасни необикновени деца имаха добри и лоши моменти (като всички нас), когато се чувствах напълно изоставен, когато се отдавах на солипсистките си наклонности, когато бях абсолютно самотен в някой влак, в автобуса до Мейн, в един от многото полети, които предприемам всяка година (дори по време на пандемията), когато се укривах в канадските Скалисти планини, когато живеех в Лондон, когато се отбивах в Париж, Берлин или в Ню Йорк. И когато прекарвах по няколко месеца годишно в Монреал, когато се намирах в хотел в дебрите на канадските Скалисти планини, в австралийската пустош или в мароканската Сахара, когато се чудех дали романът, който пиша, е адски добър, когато се чувствах въодушевен, когато се борех с отчаянието, когато...

Мога да продължа още и още. Предполагам, че просто искам да кажа следното: сред доброто, лошото и грозното в живота някак си успях да продължа да пиша... и в живота ми има две абсолютни константи – децата ми и писането. Чувствам се късметлия и в двете области. И също така смятам, че „Страх от светлината” е един от най-добрите ми романи: социален трилър, може би доста мрачен, но и жив, ярък, борещ се срещу гневния, самодоволен тон на нашето време.

И наистина много искам да чуя мнението ви за най-новото ми творение.

5 юли 2021 г.

ЗА ПРЕДСТОЯЩОТО ПУБЛИКУВАНЕ НА „СТРАХ ОТ СВЕТЛИНАТА”

Част II

Как бихте се чувствали, ако държавата започне да ограничава репродуктивния ви избор? Или ако се поддадете на морализаторските речи, съпътстващи многобройните теологични тиради срещу абортите?

В моя роман има и герой, който работи в клиника за аборти, но разубеждава пациентка от желанието ѝ да прекъсне бременността си, защото е преминат законовият праг (обикновено двадесет и трета седмица). Истината е, че когато става дума за аборт, няма лесни отговори, няма правилно или неправилно. За мен е правилно само едно: жената е тази, която трябва да избира как да се разпорежда с тялото си.

Но както всички знаем, има много държавни и църковни власти, които са на друго мнение. И това е едно от посланията на романа: да си зададем въпроса, защо двадесет и една години след началото на новия век сред нас има толкова много хора, които призовават за социален регрес?

Вземете този роман, коментирайте го. И бих искал да науча мнението ви: Защо живеем в толкова регресивни времена?

6 юли 2021 г.

ЗА МИМОЛЕТНОСТТА

Често се казва, че начинът, по който се справяме с несгодите, е по-показателен за това какви хора сме от начина, по който се разпореждаме с добрите карти, които ни раздава съдбата. Но аз бих искал да развия идеята, че често ние просто не знаем как да играем с добрите карти – не знаем какво да правим с хубавите неща в живота си и едва след години разбираме: А, всъщност там имаше възможност, която пропиляхме.

Познавам твърде много хора, които, когато щастието или успехът са се появили на пътя им, са допуснали фаталната грешка да не осъзнаят, че всичко е временно и крехко, че животът може да се промени на мига, както ми казваше дядо ми по майчина линия, и поради тази причина успехът и щастието са не само трудно спечелени дарове, но и отговорност.

Един читател на книжно събитие (в периода отпреди пандемията) ме попита защо съм толкова плодовит – пиша роман на всеки две години. Отговорих, че го правя не само защото имам разнородни задължения, но и защото винаги съм се притеснявал да не загубя по някакъв начин настървението и остротата си като писател. Защото, като повечето писатели и всъщност като всеки, посветил се на някакъв вид творчество, познавам изменчивия нрав на успеха. Често ми се случва хората да ме питат: „Е, кога ще напишеш още един роман като...” и споменават заглавие. Ето защо пиша шест дни в седмицата – защото много добре знам, че дисциплината е ключът към писателския живот. В края на краищата всичко е работа.

25 февруари 2022 г.

РАЗВАЛЯЩИ СЕ НЕЩА

Един приятел се обади, за да обсъдим живота и изкуството. Но той има и нов компютър, който вече започва да се разваля. „Започвам да се чудя дали технологиите нямат нещо против мен – казва ми той, – макар да знам, че не съм единственият технологично затруднен човек или който май постоянно има проблеми с техниката.”

Разбирам го. И аз изглежда живея в свят на непрекъснати повреди, където плъзгащата се вратичка за перилния препарат на съдомиялната машина не функционира, кранчето на чешмата пада и сушилнята отказва да работи след три минути. Но всъщност винаги е било така. Представете си проблемите през XVIII век със свещите, нощните гърнета, теглените от коне каруци, перата за писане, които все се чупят, или с печките, при които запоените части се разпадат.

Всички ние вярваме, че сме единствената епоха, която е прекалено зависима от машинариите. Истината е, че човечеството винаги е било във властта на уредите, които изобретява, за да си улесни живота. Дали някой в джорджиански Лондон, на когото хирургът е казал, че се налага да ампутира крак заради сложна фрактура, си е помислил: О, колко примитивно? Разбира се, че не. Смятали са, че тяхното време е било най-модерното в човешката история. Точно както сега е нашето. Точно както след двеста години хората ще изучават 2022 година и ще си мислят: О, каква изостанала епоха...

26 февруари 2022 г.

Превод: Паулина Мичева