Пътешествие из историята на книгата

Любовта към книгите и четенето са атмосферата, в която протичат страниците на този шедьовър. Напълно съм уверен, че той ще продължава да се чете и когато сегашните му читатели ще са вече в отвъдното. - Марио Варгас Льоса

Рядко се среща произведение едновременно всеобхватно и увлекателно, научно подплатено и достъпно. Ирене Вайехо ни потапя в тайнствеността на литературата и тръгва по следите ѝ – от древността до наши дни. „Безкраят в стрък тръстика“ е сред най-награждаваните испански издания през последните години. Книгата е всепризнат в цял свят бестселър, като авторските права са продадени в над 30 страни. Написана в оригинален и увлекателен стил, определяна като „литературен наркотик“ и „истинска експлозия на талант“, това е една от най-успешните „книги за книгата“, изследване на произхода на книгата като артефакт и на писането и четенето като инструмент на свободата на човешкия дух.

Представяме откъс от „Безкраят в стрък тръстика“, която скоро ще четем на български език. 

В гръцкия литературен канон има само едно женско присъствие: Сафо. Изкушаващо е да оправдаем този очебиен дисбаланс с обяснението, че жените в Древна Елада не пишели. Това е вярно само отчасти. Макар че за тях било по-трудно да се образоват и четат, немалко преодолявали препятствията. От някои са останали откъслечни фрагменти от поеми; от повечето – само имена. Това е моят импровизиран списък с почти заличените писателки: Корина, Телесила, Миртида, Праксила, Евметида, наречена още Клеобулина, Бео̀, Ерина, Носида, Меро̀, Анита, Мосхина, Хедила, Филина, Мелино, Цецилия Требула, Юлия Балбила, Демо̀, Теосебия.

Интригуват ме стиховете на всяка от тях, които никога повече няма да прочетем, понеже за мен гръцкият започна с женски глас – този на учителката ми в гимназията. Помня, че отначало часовете ѝ не ме впечатлиха особено (колко късно разпознаваме хората, които ще променят живота ни!). Тогава бях тийнейджърка, решена да продава много скъпо своето възхищение. Очаквах харизматични, самоуверени учители, от онези, които (бях ги виждала в някои филми) нахлуват в класната стая с бунтарски вид, опират задник в ръба на масата и се впускат в приказки – остроумни, духовити и забавни. Пилар Ирансо външно не се вместваше в тази представа. Много висока и слаба, тя леко прегърбваше рамене, сякаш се извиняваше, че стърчи над всички. Носеше най-обикновена бяла роба. Докато говореше, дългите ѝ ръце на пианистка жестикулираха нервно във въздуха. Понякога заекваше, докато обясняваше урока, сякаш думите внезапно се разбягваха панически от главата ѝ. Слушаше с напрегнато внимание, по-скоро задаваше въпроси, отколкото да изказва твърдения и изглежда се чувстваше особено уютно под закрилата на въпросителния знак.

Скоро чудатата Пилар разчупи бариерите на моя скептицизъм. От двете години, през които учех при нея, помня удоволствието от откривателството, полета, изненадващата радост от учението. Бяхме толкова малка група ученици, че накрая всички се озовахме седнали около един и същи чин, обсъждайки заговорнически уроците. Ученето ни заразяваше и озаряваше. Пилар не се барикадираше зад склонения, безчувствени дати и цифри, абстрактни теории, концептуални артефакти. Тя бе прозрачна: без трикове, хвалби и пози ни разкри страстта си към Гърция. Заемаше ни любимите си книги, разказваше ни филми от своята младост, пътуванията си, митовете, в които разпознаваше себе си. Когато говореше за Антигона, тя самата беше Антигона; когато говореше за Медея, това ни изглеждаше най-страховитата история, която някога сме чували. Когато превеждахме, ни се струваше, че класическите творби са били писани за нас. Забравихме за страха, че няма да ги разберем. Те престанаха да бъдат тежко и угнетително бреме. Благодарение на Пилар някои от нас приеха една чужда страна във вътрешния си свят.

Години по-късно, когато самата аз трябваше да се сблъскам със сценичната треска да преподавам в клас, разбрах, че трябва да обичаш учениците си, за да им разкриеш онова, в което си влюбен; за да рискуваш да покажеш пред група младежи истинските си увлечения, собствените си мисли, стиховете, които те вълнуват, знаейки, че може да се подиграват или да отвърнат с каменна физиономия и демонстративно безразличие.

По време на следването си често навестявах Пилар по време на часовете ѝ в семинара по старогръцки. Когато се пенсионира, продължих да се виждам с нея в едно кафене близо до дома ѝ. Имах нуждата да ѝ благодаря за този толкова безразсъден начин да преподава, имайки доверие във всички нас. Вярвайки, че заслужаваме да знаем. Споделяйки съкровеното и тайнствено умение да слушаш гласовете от миналото.

По време на тези срещи говорехме в продължение на часове, прескачайки във времето от настоящето на личните си дела до гръцката античност, която бе нашата връзка. Но се сблъсквахме с един парадокс – с осъзнаването, че би било ужасно да живеем във времето, което така ни привличаше, там, където жените са държани далеч от властта, където са нямали свобода, където никога не са навършвали пълнолетие. Пилар, която бе посветила толкова години да популяризира блестящото наследство на Гърция, знаеше че онази епоха би я осъдила да живее в сянка. Липсваха ѝ думите на изгубените писателки и поемите им, родени в тишина. 

Превод от испански: Десислава Антова