Ексклузивна среща с Исабел Алиенде

Тя е един от най-продаваните автори в света. Специалист по човешките истории, страданието на онеправданите, страстната любов. На 80 години Исабел Алиенде се омъжи за трети път за любимия си Роджър и макар да е преживяла не една трагедия през годините, включително загубата на дъщеря си, тя вярва в доброто. Още като дете семейството ѝ спешно напуска Чили с промяната на режима. Живяла е къде ли не по света, докато се установи в Сан Франциско. Автор на над 20 романа, преведени на 35 езика, чилийската писателка е вдъхновила многобройни читатели да променят живота си чрез магическия реализъм на историите си. Първата ѝ книга „Къщата на духовете“ е екранизирана с участието на безброй звезди, сред които Мерил Стрийп, Джеръми Айрънс, Антонио Бандерас и Уинона Райдър. Носителка на множество награди, основателка на фондация, която помага на жени и деца по целия свят – Исабел е изключителен човек, който ни посреща с усмивка в къщата си в квартал Саусалито. 

Исабел, искам да започна с това, че всеки път, когато Ви видя, е чест и удоволствие!

Блгодаря!

Не знам как да го обясня, но разговорът с Вас е голяма емоция. Помня всичко, което сме си говорили дори преди четири години. Какво се случи в тях за Вас? 

Какво ли не, но на първо място – любовта! После – пандемията. И разбира се, писането. Животът ми се състои основно от това. 

Поне има любов по време на пандемия!

Влюбих се и Роджър – мъжът, който дойде от Ню Йорк в Калифорния точно преди пандемията и той много искаше да се оженим. Аз не исках – на по 80 години сме, какво казваме на децата си. Но за него е въпрос на обвързване и той е много възпитан мъж и искаше всичко да е, както е редно. Един ден неговата внучка Ана, която тогава беше на 7 години, отишла в училищната библиотека и попитала: „Чували ли сте за Исабел Алиенде?“ Библиотекарката отвърнала: „Да, чела съм нейни неща“ и след кратка пауза Ана допълнила „Тя спи с дядо ми.“ И тогава Роджър каза: „Това е ужасен пример за децата, трябва да се оженим?“ Оженихме се и след това започна пандемията, а ние живеем в много малка къща с една спалня и се оказахме там за две години. Но всъщност тези две години се опознавахме сякаш сме били заедно 20 години. Не можеш да скриеш нищо в малка къща с една спалня. 

Всичко хубаво и лошо излиза наяве!

Точно, а ние усвоихме танца на това да живеем заедно и е прекрасно. И междувременно не можех да пътувам и нямах социален живот, така че прекарах цялото време в писане. Написах три книги. 

Повечето от тях са и на нашия пазар, чакаме само „Вятърът знае името ми“, която вече се превежда.

Тя още не е на пазара, да, „Вятърът знае името ми“ излиза юни месец и преводът отнема време. 

Кажете ми малко повече за нея.

Това е история за семейство, идентичност и изоставяне. Започва с едно пътуване точно преди Втората световна война в „нощта на счупеното стъкло“, в която Германия нападат еврейските квартали в Австрия и много от децата са изпратени в Англия – около 10,000. Без родителите си, които имат ужасния избор да ги качат на един влак и да ги изпратят в друга държава, без да знаят кой ще ги посрещне там и какъв живот ще имат. Повечето от тези 10,000 деца никога не виждат семействата си отново, защото са убити от нацистите. Много трагична раздяла и травма! Спомних си тази история, която многократно се е появявала в съзнанието ми през годините, тъй като идеята да изпратя децата или внуците си на незнайно място ме плаши безкрайно. А то започна да се случва и тук на границата – семейства биват разделяни. Хората идват да търсят нов живот, но вместо това биват затваряни в клетки. Отнемат бебета, които още сучат, от майките им. Тази брутална политика целеше да откаже хората от идването им тук. Често родителите бяха депортирани без децата си. Дори и сега продължава да има такива случаи. 

Защо семейството е толкова важен герой в историите Ви? Спомням си, че миналия път ми разказахте за писма, които получавате от семейства по целия свят, които се идентифицират с историите Ви. 

Повечето семейства в моите книги се сблъскват с хора, с които не са кръвно свързани. Имам много сюжети свързани с осиновяване или грижата за някоко, житейски срещи, които сближават хората. Това е главно защото идвам от Латинска Америка, където семейството е много важно. Не можеш да очакваш подкрепа и закрила от правителството. Ако си бременна или безработна, семейството ти се грижи за теб. Аз съм израснала със задължителен обяд при дядо ми всяка неделя. А отсъствието беше немислимо, можеш да пропуснеш един единствен обяд, ако си много болен и то само веднъж. Цялото семейство може да се скара, да обещаят да не се видят повече и следващата неделя всички пак са там. Това е опората, която държи всеки един от нас. 

„Виолета” е една от най-любимите ми Ваши книги! Разкажете ми малко повече за създаването на тази история. 

Майка ми почина малко преди началото на пандемията, като живя до 98 годишна възраст. Независимо, че физически беше доста лимитирана, духът ѝ и чувството ѝ за хумор не се промениха. Бяхме много близки и през годините пазя писма от кореспонденцията ни, която започна когато бях на 15 и си пишехме всеки ден. Дойдох през 1987 г. в САЩ, започнах да събирам всички писма, които си разменяме. Накрая на всяка година слагах събраните писма в една кутия – събираха се по 600, 800. Това продължи много години. Синът ми изчисли, че общо имам около 24,000 писма. Познавах живота ѝ по-добре от своя и когато тя почина, хората ми казваха, че трябва да пиша за нея. Трудно е, когато някой ти е толкова близък, защото трябва да се дистанцираш от реалността. Създадох героиня, която да прилича на нея, но с една голяма разлика – Виолета сама изкарва парите си от самото начало, докато майка ми винаги е била финансово зависима. 

Защо имате нуждата да разказвате истории? 

Хората често ме питат защо не се пенсионирам и аз казвам: „Добре, пенсионирам се от пътувания, конференции, фестивали, награди, всичко това е зад гърба ми, остават ми историите.” Както отговори Елизабет Гилбърт, авторката на „Яж, моли се и обичай”, на въпроса какъв съвет би дала на млади писатели – „Пишете не защото искате книгите да ви донесат пари и слава, а защото ви допада процесът.” И осъзнах колко е валидно това за мен – тази част ми харесва повече дори от завършената история. Да сглобиш всички парчета на пъзела!

„Къщата на духовете” беше страхотна адаптация – какво е чувството да виждате историите си на екрана?

Това е друг вид изкуство. В литературата разполагаш само думи на страница и трябва да работиш с въображението на читателя. Когато гледаш филм, всичко ти е дадено, нямаш избор и просто го наблюдаваш. А и филмът не може да включи всичко от романа. В случая на „Къщата на духовете” цяло поколение от историята липсваше, но нямаше друг начин. А сега ще го правят на мини сериал от 10 епизода и ще е съвсем друго вече. 

В сюжетите Ви винаги има много силни жени, какво е мястото на мъжете в техния живот?

Смятам се за силна жена и то защото животът ме е направил такава. Макар че май така съм си родена и винаги е имало мъже в моя живот: доведеният ми баща, дядо ми, а най-важният човек в моя живот е синът ми Николас. Той е най-близкият ми и този, който ще бъде до мен до последно. Женила съм се три пъти и, ако е казал Господ, може и четвърти.

Роджър, не гледай това!

Мъжете винаги са ми били важни – бащата на децата ми, след това Уили, заради когото дойдох в Америка и с който бяхме заедно 28 години. С него преживяхме и най-тежките си периоди не заради връзката ни, а заради нещата, които ни се случиха. Той загуби и трите си деца, тогава почина и моята Паола. Трудно беше да се адаптирам, но той беше винаги до мен. Когато се разделихме, мислех че ще бъда сама завинаги. Бързо се появиха други мъже обаче. И после – Роджър, който ме беше чул по радиото и писа писмо до офиса ми, така започна всичко.

Какво е заглавието на романа, описващ живота ви?

Пабло Неруда ми го открадна! Неговите мемоари са „Признавам си, че съм живял”. Хубаво заглавие, нали?

Какво искате от живота все още, което не сте направила досега?

Абсолютно нищо, само да умра с достойнство. Да осъзнавам всичко, което съм преживяла, като майка ми. 

Винаги е огромно удоволствие за мен, много благодаря!

Аз благодаря!