Жан-Кристоф Рюфен за „Адам отпреди грехопадението“

В търсене на изгубения рай, в който е живял Адам преди грехопадението, в желанието си да възстановят унищожената хармония, радикалните еколози от САЩ, Европа, Южна Америка ще се опитат да намалят свръхнаселеността на планетата с чудовищните средства на биотероризма. Срещу тях ще се изправи частната агенция „Провидънс“ и по-специално Пол и Кери, двама бивши тайни агенти на ЦРУ, подпомогнати от екипа на агенцията. Животът на милиони човешки същества ще зависи от техния опит, интелигентност и изобретателност. Жан-Кристоф Рюфен представя книгата си „Адам отпреди грехопадението“.

Събитията, залегнали в основата на този роман, може и да не са истински, но уви, не са и неправдоподобни. Във всеки случай, те бият тревога за един съвсем реален риск, който системно се появява на всяка голяма международна конференция, посветена на бъдещето на планетата: вменяването на вина на бедните, смятани не вече като нуждаещи се от справедливост и солидарност, а като заплаха. От войната срещу бедността сме напът да преминем към войната срещу бедните.

Не може да сте работили като мен двайсет години в хуманитарната област, без често да сте чували обезпокоителни коментари, пропити с фатализъм. Африка е разяждана от епидемии, глад и войни? Нормално – те са твърде многобройни. Сигурни ли сте впрочем, че ще им направите услуга, като се опитате да ги спасите на всяка цена? Геноцидът в Руанда предизвика такива често чувани, рядко публикувани обяснения: тази страна е пренаселена, неизбежно беше една част от населението да се опита да избие другата. Може да се дадат още много подобни примери.

Погледът, който Западът отправя към Третия свят, е изпълнен със съчувствие, разбира се, но това човешко чувство расте върху руините на надеждата. Провалът на моделите на развитие, възходът на идеологията на диктатурата повдигат един по-радикален и по-трагичен въпрос: какво може наистина да се направи за тези огромни маси от бедни хора? Не е ли неизбежна драмата? Не са ли катастрофите единственият отговор на едно рядко назовавано явление, но чийто призрак обсебва умовете: свръхнаселеността на планетата и особено на най-онеправданите области.

Все още е жив Малтус, обявил глада и епидемиите за „естествен“ механизъм, който регулира населението и като го намалява, го привежда в съответствие с „препитанието“, тоест с наличните ресурси.

Влиянието на този начин на мислене не се ограничава до хуманитарната област. То прониква и в други съвременни идеологии, на първо място в някои екологически течения. Всички цитати в тази книга са истински, в това число и най-смайващите, като този от Уилям Айкен: „Масовата човешка смъртност би била нещо добро и наш дълг е да я предизвикаме. Дългът на нашия вид към средата, в която живеем, е да елиминираме 90% от личния си състав“. (Earthbound: Essays in Environmental Ethics[1])

За френския читател изявления от този род могат да бъдат направени единствено от изолирани и безотговорни екстремисти. В нашата страна екологията се радва на симпатията на много искрени хора, които по никакъв начин не споделят подобни идеи. У нас „обичайната“ екология се олицетворява от добродушни политически движения, които действат съвсем открито, водят незлобливи спорове помежду си и когато се сдобият с един грам власт, се заемат да подобрят движението на велосипедите или рециклирането на отпадъците. Дори зрелищните действия на „Грийнпийс“ и на „косачите на ГМО“[2] изглеждат като безобидни постановки. С което забравяме облика, който може да придобие екологията в други страни, Съединените щати или Англия например. А органите за сигурност на тези страни вземат много на сериозно екологическия тероризъм. ФБР стигна дотам да обяви екотероризма за втората заплаха за САЩ след ислямския фундаментализъм[3]. Това мнение е оспорвано и дискусията по въпроса предстои. Но съществуването на агресивната екология е неоспоримо.

То се корени в една теоретична мисъл, широко неизвестна във Франция. Книгата на Люк Фери „Новият екологически ред“, Грасе, 1992, за пръв път привлече вниманието върху разпространението на текстове, посветени на така наречената „дълбока екология“ (deepecology). Радикалната критика на човека е още един от аспектите на съвременната малтусианска идеология. За дълбоката екология „Човекът не заема върха на йерархията на живото, напротив, той се вписва в екосферата както частта се вписва в цялото“.[4] Практическите последствия от този подход съответстват на „хуманитарната“ загриженост за населението. Сред прословутите „Осем тези върху дълбоката екология“ на норвежкия философ Арне Нес[5] фигурира следната: „Процъфтяването на културите и на човешкия живот е съвместимо със значително намаляване на човешкото население“.

До нас във Франция е достигнало само далечното и смекчено ехо на тези постулати. „Популярни“ мислители, от Мишел Сер[6] до Албер Жакар[7], разпространяват идеи, родствени с това мисловно течение. Но като им предлагат своя плътен глас и добродушното си лице, те правят още по-трудно да се разбере как подобни схващания са могли, другаде, да породят крайна агресия и терористични действия.

Сметнах, че романовата фикция е безспорно най-доброто средство да се покаже по разбираем начин сложността на темата и капиталното значение на свързаните с нея залози. Много североамерикански писатели публикуваха напоследък романи на тази тема: Браян Брет, „Койот“, Дейвид Хомел, „Поеми контрола“, Т.К. Бойл, „Приятел на земята“, Никълас Евънс, „Разделени“.[8] Проектът на настоящата книга се различава от тях в много отношения. Очертавайки пътя на една млада французойка, попаднала във вселената на радикалната екология, аз исках да дам на читателите възможността да открият тези движения и тяхната идеология, без да е необходимо предварително да са запознати с тях. Тази книга е художествена измислица, а не лекционен курс.

Впрочем, верен на темите на моите други романи, за мен беше не толкова важно да разнищя екологическата мисъл, колкото да поразмишлявам върху начина, по който гледаме на Третия свят и на бедността. В това отношение се намираме на истински завой в нагласите.

Множество разпилени и разнородни идеи допринасят за дълбоката промяна в представата ни за бедните страни и диктуват ново отношение към тях. Тези идеи заемат целия спектър от дълбоката екология до трудовете на американските неоконсерватори, от отказа от идеалите на развитието до забележителния и все пак жалък триумф на спешната хуманитарна помощ. Дивата битка, която водят днес в Третия свят големите икономически интереси, само влошава тази тенденция. Включването в битката на нови актьори, слабо загрижени за социалната справедливост и правата на човека, като Китай, я правят още по-смъртоносна и заличават всякакви етически съображения в отношенията, поддържани от богатия свят със слабо развитите страни и още повече с уязвимото, дори унищожавано население на тези страни.

За да обоснова моя разказ, съм се опирал на обширна документация, която е невъзможно да изложа тук изчерпателно. Ще се задоволя да цитирам само няколко референтни труда, въз основа на които е възможно да се проведе по-задълбочено изследване, позовавайки се и на многобройните сайтове в интернет, посветени на тази тема.

За освобождаването на животните основополагащ труд си остава този на Питър Сингър „Освобождение на животните“ и по-юридическия на Том Ригън, „Делото за правата на животните“.

За дълбоката екология е добре да се позовем на станалите класически книги на Рейчъл Карсън, „Смълчана пролет“[9], и на прочулия се и много красив разказ на Алдо Лиополд „Алманах на окръг Пясък“[10].

Теоретическата обосновка на deep ecology се появява по-късно и принадлежи на мислители като Арне Нес, както и на неговите сътрудници и епигони Джордж Сешънс и Бил Девал[11]. Критиката на модерната технология и на пагубните ѝ ефекти е развита от Ханс Йонас в прочутия му труд „Принципът на отговорността“. За античовешкото измерение на това мисловно течение можем да се позовем на Дейвид Еренфелд, „Арогантността на хуманизма“. Джон Лавлок синтезира тези идеи в своята станала много популярна книга „Гея: нов поглед върху живота на Земята“. Оригиналната френска литература на тази тема е по-бедна въпреки значимите (и многобройни) произведения на автор като Серж Латуш[12].

В един по-юридически регистър Родерик Наш публикува „Правата на природата: история на етиката на околната среда“, а Стан Роу изкова понятието „престъпление срещу екосферата“.

Това плъзгане от философската теория към вменяването на вина на човечеството е от основно значение за разбирането на генезиса на екологическата агресия. Прякото и радикално действие се оправдава, когато става дума да се опълчим срещу още по-ужасни престъпления – извършваните от човешкия вид срещу другите видове и дори срещу цялата Природа. Обичайно е в различните интернет сайтове, посветени на тези теми, да се прочете, че екотероризмът, в който обвиняват някои радикални активисти, е само отговор на „истинския“ тероризъм, на който ежедневно се отдава в голям мащаб индустриалната цивилизация и по-общо – човешкият вид.

Един от вдъхновителите на това преминаване към радикалното действие е Едуард Аби. Дори ако човек не споделя неговите идеи, за романиста е радостно да установи, че една художествена измислица като романа му „Бандата на гаечния ключ“ е успяла да окаже такова решаващо влияние върху реалността. Нелепата епопея на банда саботьори на строителни площадки, която Аби описва с неподражаем език, е вдъхновила цяло поколение активисти, приложили програмата на персонажите едва ли не буквално.

Дейв Форман, основател на асоциацията „Земята преди всичко!“, изрично се позовава на Едуард Аби, както личи от заглавието на книгата му „Екозащита. Полево ръководство по тактиката на гаечния ключ“. Известна е и книгата му „Изповедта на един еко-войн“. Основателите на другото течение активисти, насочено към въпросите на ядрената енергетика и на морето, също не пестят подробностите от собствения си живот. Една от най-интересните книги в това отношение е тази на Робърт Хънтър, „Воини на дъгата“, в която е описано началото на дейността на „Грийнпийс“. От своя страна Пол Уотсън напуска „Грийнпийс“ с убеждението, че трябва да се премине към по-нападателни форми на действие, и се прочува с това, че потопява един португалски китоловен кораб. Книгата му „Океански войн“ също препраща към понятието за война и битка, което характеризира реториката на организациите, родени в началото на осемдесетте години. Измислените „Нови хищници“ в тази книга довеждат тази нагласа до логичния ѝ край. От момента в който човешкият вид е посочен като виновник и като мишена, всичко става възможно, променя се единствено мащабът на действието.

Използвайки холерата като носител на заплахата, аз застанах на антипода на технологичния роман – горкият холерен вибрион е излязъл от мода бич. Тези, които все пак продължават да му посвещават живота си, говорят за него с истинска пристрастеност. Отдавам цялото си уважение на проф. Доден и изразявам своята признателност за помощта, оказана ми от проф. Жан-Мишел Фурние, шеф на отдела по холерата и вибрионите в института „Пастьор“ в Париж. Благодарение на него успях да проникна в светая светих на изследванията върху холерата и да направя описанията на лабораториите съобразени с най-точната реалност.

Накрая, тъй като книгата се родее с жанра на шпионския роман, държа да благодаря на всички, които ме посветиха в непрекъснато еволюиращия свят на тайните агенти. Сред тях бих искал по-специално да засвидетелствам своята признателност на приятеля ми сър Роналд Г., бивш шеф на британските специални военновъздушни сили, необикновена личност, безкрайно по-богата, по-великодушна и по-сложна от Арчибалд от книгата, макар да приписах някои от чертите му на моя герой. Много от агентите, които познавах по времето, когато отговарях за операциите по поддържането на мира в Министерството на отбраната, днес са напуснали държавната си служба. Във Франция, както и в чужбина, тенденцията е към приватизиране на разузнаването. Държах да отчета тази еволюция, като на свой ред създадох частна организация – много измислената и много правдоподобна агенция в Провидънс.

В тази нова вселена медицинските и биологическите дисциплини заемат достойно място. Което не непременно може да ни вдъхне вяра в бъдещето.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“

----

[1] „Свързани със Земята: есета по етика на околната среда“. Рандъм Хаус, 1984. – Б. пр.

[2] Les faucheurs d’OGM (фр.) – френска организация на противниците на генно-модифицираните организми, които изкореняват опитни и други насаждения. – Б. пр.

[3] Присъди за екотероризъм наскоро бяха издадени в САЩ срещу петнайсетина активисти на каузата на животните и защитата на околната среда. В. „Либерасион“, 30.01.2006. – Б. а.

[4] Виж предаването на Радио Канада за срещата на върха в Йоханесбург. – Б. а.

[5] Арне Нес (1912-2009) – норвежки философ и писател, въвел понятието „дълбока екология“. – Б. пр.

[6] Виж „Естественият договор“, изд. Франсоа Бурен, 1990. – Б. а.

[7] „Пет милиарда души в една лодка“, Сьой, 1987. – Б. а.

[8] Тези романи, различни по стил и амбиция, имат една обща черта – обръщат се главно към североамериканска публика, вече запозната с реалностите, битките и крайностите на радикалната екология. Ще споменем също и книгата на Майкъл Крайтън „Състояние на страх“, чиято крайна цел (да дискредитира защитниците на тезата за глобалното затопляне) я поставя по-скоро в сферата на полемиката, дори на пропагандата. – Б. а.

 В един по-„природозащитен“ регистър (тоест не толкова радикален и насочен по-скоро към мерки за опазване на природата, отколкото към пълно оспорване на човешката дейност) можем да цитираме и книгата „Тихата криза“ на Стюарт Юдал, заемал политически постове в правителствата на Кенеди и Джонсън. – Б. а.

[10] Публикувана посмъртно през 1949 г. – Б. а.

[11] Понастоящем консултант във Фондацията за дълбока екология в Сан Франсиско, Бил Девал е автор на „Дълбоката екология: да живеем така, сякаш природата има значение“. – Б. а.

[12] Например: „Да оцелеем от развитието; от деколонизацията на икономическото въображаемо до изграждането на алтернативно общество“, 2004. Латуш е създателят на термина „отрицателен растеж“, с който проповядва преобръщане на макроикономическите цели в развитите общества. – Б. а.