Зелената къща на Фредерико Педрейра

Фредерико Педрейра е португалски писател, роден в Лисабон през 1983 г. Завършва висшето си образование в сферата на хуманитаристиката в Португалия и Великобритания и защитава докторска дисертация по теория на литературата в Лисабонския университет. Автор е на шест сборника с поезия, два романа, един сборник с разкази и една книга с есеистични текстове, като през 2021 г. с романа си „Урокът на лунатика“ печели Наградата за литература на Европейския съюз. Носител е също на португалските литературни награди „Вашко Граса Моура“ през 2016 г. и „Еса де Кейрош“ през 2022 г. Педрейра работи като журналист за културните страници на едни от най-влиятелните португалски периодични издания и като преводач, като в негов превод на португалски език излизат произведения на Джордж Оруел, Чарлз Дикенс, Джон Банвил, Вирджиния Улф и Луиз Глик.

„Урокът на лунатика“ е автобиографичен текст, в който, с майсторски усет за преплитането между литературната фикция и личните спомени, Фредерико Педрейра се завръща към годините на ранното си детство и на обучението си във Великобритания. От първо лице единствено число Педрейра странства открито и смело без предразсъдъци и без задръжки из стаите на „зелената къща“ на любимите си, ала необратимо остаряващи баба и дядо по бащина линия по плажовете от незабравимите летни ваканции, на презокеански пътешествия с майка си стюардеса и на семейни почивки с угрижения баща, из коридорите на познанието в Роял Холоуей в Лондон и из салоните за тържествените семейни чествания.

В къщата им има някаква мистерия. Малко по малко момчето открива огромната библиотека на прадядо си в зелената къща, започва да разнищва имената на авторите и заглавията на книгите. Първоначално, бидейки едва на десетгодишна възраст, те му се струват незначителни, но когато пораства, започва да открива асоциации, опитва се да разбере защо този човек, който почти не е познавал, има толкова много копия на една и съща книга на Албер Камю например. Баща му и чичо му също са оставили в къщата различни предмети – постери от 70-те и 80-те, тютюн, колички от формула 1 и т.н. – тези сувенири го заинтригуват. – Фредерико Педрейра, Trafika Europe Radio.

По страниците на романа читателят преминава през множество места, които не са непременно ограничени в своите физически измерения – има места, които са самите хора, места, които са просто аромат, места, които са само вкус, съкровено усещане и нежна ласка, и всички те са места на паметта.

Книгата е написана на образен, метафоричен език с извънредно богата лексика и ще достави удоволствие както на „редовия“ читател, така и на изкушения любител на литературата. Въпросът, който автор и читател неизменно си задават в края на пътя, е ще бъде ли цялото това странстване достатъчно, за да придаде категоричен смисъл на миналото и да го свърже с избраното бъдеще?

След цветния полет в ято от майчини сбогувания зеленият дом потъваше в леко свенлива тишина, сякаш за момент изпитваше срам от непретенциозните дейности, с които там хората прекарваха времето си (чинията с препечените филийки, по чието ръбче сега имаше само петно от масло, натрапчивата миризма на бензин, идваща от кабинета на дядо ми, метлата, облегната на синята лопата, тъжната Консейсао, която миеше в двора на чешмата нашите обувки, изцапани от изпражненията на кучето Хайнс), все още в плен на свежия спомен от пътуващия цирк, който тя беше докарала и подкарала отново към далечни места, оставяйки мен и моите баба и дядо в засрамено мълчание, което трудно си възвръщаше вътрешно присъщата неподправена радост. Работата е там, че ако моите баба и дядо бяха вече твърде стари, за да се оставят да бъдат впечатлени от пътувания до Ню Йорк, до Сейшелите или до бразилския североизток, смятам, че както моите мисли, така и мислите на брат ми все още бяха подвластни на някаква непретенциозна амбиция, която ни позволяваше да се върнем на двора към нашия вариант на свободна борба с престорени жестове от бойните изкуства, без заради това да изпитваме какъвто и да било вид угризение или безмерна мъка, задето не виждаме света такъв, какъвто е, в цялото му разнообразие. След повече от час ритане на гумена топка на вратата на кухнята щеше да се появи баща ни с костюм и вратовръзка, а със себе си щеше да донесе друга действителност, доста по-различна от подсказаната от майка ни по време на следобедното ѝ посещение; неговата действителност, любвеобилна и леко несръчна в своята потна и лепкава забързаност, ни говореше за град трънлив и изплъзващ се, който се простираше отвъд онзи двор, град, който не будеше у нас ни най-малко любопитство и чието очарование бледнееше в огромна степен пред приказния прахоляк на двора, пред чекмеджето, на дъното на което чичо ми Бернардо беше заровил набързо своите тайни, пред фантастичния кабинет на дядо ми. Баща ни, затрупан от работа, както винаги, „минаваше само за да ни целуне“, както самият той казваше на баба ми, преди да си вземе довиждане с нея, изплъзвайки се твърде често от жалките ѝ въздишки, за да намери сетне спасение в маслиновозеленото мини и да се отправи към къщата ни в предградията. Ако посещенията на майка ни подканяха изцяло към новостите, събуждайки известен апетит към живота, който все още ни беше отказан (заради прекомерно изобилие от цветове, аромати, преживявания, чудни имена), то посещенията на татко ни носеха, на мен и на брат ми, здравословната гаранция, че утрешният ден ще бъде поне приличен на днешния, а това означаваше, че ме можем да разчитаме на аромата на препечените филийки с повече масло, на забавното и вълнуващо суетене на баба ми, опитваща се да възкреси някакъв килим, който се беше родил стар и прояден от молци, както и на всекидневната непонятна загадъчност у дядо ми, който ни искаше клечките от изядените следобед сладоледи, за да строи незнайно какво, което в един от онези пропилени летни часове се разкри пред нас изпод някакво извънредно старо и прокъсано парче бял плат като каравела с големи размери, сътворена с голямо усърдие, чиито указания за сглобяване той беше започнал стриктно да следва, откакто една скучна събота ги беше прочел на страниците на притурка на незабравимия „Диарио де Нотисиаш“, разтворен на работната му маса в кабинета. Пътуванията с мама щяха да останат за други времена; засега ми стигаше чекмеджето на чичо Бернардо, както и бъдещият разговор с баба, от който със сигурност нямаше да се измъкна, по повод изчезването на кутията цигари, която след цял един ден, прекаран в гняв и в гадене, бях решил да залича от своя живот, след като я бях извадил от джоба на шортите си, без тя да види, и след това я бях изхвърлил със сложна смесица от отвращение, съмнение и жал в парка, във влажната и рохка пръст на горичката в Бенфика.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“