#РазПисание: Ако някой те чака на пустия път

Текст на Тодор П. Тодоров, създаден за Литературни срещи есен 2023: 100 години от рождението на Итало Калвино

Тодор П. Тодоров (1977) е автор на сборниците с разкази „Приказки за меланхолични деца“ и „Винаги нощта“. И двата са издадени в Германия от издателство „Грьосенван“, Франкфурт на Майн. Негови разкази са публикувани освен на немски език, също така и на английски, гръцки, хърватски. Разказът му „Ван Гог в Париж“ печели наградата „Рашко Сугарев“. Тодор П. Тодоров е философ, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Носител на Национална награда за български роман на годината „13 века България“ 2023.

Текстът е специално създаден за събитието Литературни срещи есен 2023: 100 години от рождението на Итало Калвино, организирано от фондация „Прочети София“. Есенното издание се реализира в партньорство с кино-литературния фестивал Cinelibri и със съдействието на Италианския културен институт в София, Casa Libri и Colibri.


Една зимна нощ в селото пристига жена. Тя носи черна забрадка, лицето ѝ е сиво, като пепел. Никой не знае коя е и откъде идва. Наричат я Блатната жена. Селото е невзрачно и скрито в дола, където мъглите натежават уморени от света, увисват над земята и се превръщат в дъжд. Оттук рядко минава пътник. В селото няма гара. Шосето пресича пущинака край къщите и се губи в безкрайните равнини. Нощта е мрачна и студена. Блатната жена върви боса, восъчните ѝ пръсти не оставят следа в измръзналата земя. Не идва от шосето, а от тъмния край на дола, където живеят само жаби и щурци. Въпреки късния час, всички са будни и я наблюдават скришом през прозорците. Кучетата не лаят. Тихо е. Тялото на Блатната жена е високо и кокалесто. Тя пристъпя с усилие, сякаш носи тежък товар. Небето над нея е сляпо и черно като катран. Звездите се губят в такива нощи. Блатната жена прекосява селото и излиза на пътя. Шосето е пусто. Над асфалта свири вятър. Тя сяда в снега и чака. Минава време. Нищо не се случва. Утринната зора прогаря небето. Жената все така чака, без да помръдва. Ето че по пътя профучава автомобил. Автомобилът е черен и скъп. На капака отпред стърчи емблема. От скоростта и сутрешния здрач не се вижда какво е – кон или змия. Автомобилът прелита покрай заспалото село, в сумрака пътникът вътре не забелязва седналата в канавката жена. Той е млад, около трийсетгодишен мъж в костюм на райета. Лицето му е бледо и уплашено. Той най-вече се тревожи, а пътува само условно. Този тъжен господин не вижда нищо извън автомобила. Цялото му внимание е съсредоточено върху дребничката фотография в дланта му. Тъмните му очи са влажни от скръб и прекалено взиране. Навън въздухът синее загадъчно в онова ничие време между деня и нощта. Мъжът потреперва. Но не от студ, а от някаква жестока тръпка в него самия. Момичето на фотографията е младо, лицето му е полуизвърнато към обектива. От тази гледна точка пълният ѝ образ не се вижда. Нещо убягва. Сякаш момичето е там, но в същото време отсъства. Мъжът се опитва да разреши тази неяснота, но от това само му става мъчно. Неяснотата се обтяга в него като паяжина, като сив облак. Мъглива, влажна неяснота. И тънка като струна, по която пълзи електрически ток. Младият мъж слуша внимателно трептенията на струната през целия път. Струва му се, че долавя нещо - спомен за забравена мелодия, от която му заслажда на небцето. Също както когато е на четири и за първи път вкусва захарен памук. Сладостта се топи в устата му, очите му се наливат със сълзи. Лицето му в такива мигове добива израз на тих екстаз и милозливост. По същия начин дядо му гледа иконката на Богородица, окачена на стената в кухнята. Младият мъж се унася и за малко да задреме, сигурно е изтощен, но изнеженият му стомах не понася завоите и на него внезапно му прилошава. Шофьорът спира автомобила на малка бензиностанция насред нищото. По това време там няма никого. Възрастен мъж с мустак и лице като омачкана възглавница, седи до входа и пуши цигара. Или е скитник, или работи там. Той сякаш не забелязва луксозния автомобил, плъзнал се безшумно между колонките с гориво. Докато младият мъж посещава тоалетната, шофьорът влиза вътре да купи кутия цигари. В това време мустакатият се изправя, чертите на лицето му изведнъж се изменят. Сега не изглежда толкова възрастен и никак не прилича на скитник. Името му е Клаус Нагел, световноизвестен мошеник, истински impostore. Работи като наемник. Превъплъщава се в различни роли, краде идентичности, лица, гласове. Майстор на преструвката. Дегизира се така, че сам не може да се познае. За кратко е политически диктатор в Южна Америка, после чиновник в банка, контрабандист, руски ядрен физик, кардинал във Ватикана и двойник на английската кралица по време на посещението ѝ в Индия. Познат е под разни имена: Вячеслав Бачек, Игор Осенников, Хуан Санчес, Едуард Докинс, Ху Сян Зън и много други. Само преди ден Клаус Нагел се намира в Неапол, където трябва да осигури алиби на прочутия гангстер, господин Пици. Няколко седмици Нагел се подготвя за ролята. Упражнява жестовете и мимиките на Пици, гримира лицето си и променя телосложението си с помощта на силиконови подплънки. Когато овладява до съвършенство гласа и смеха на Пици, той е готов. Плащат му милиони за два часа на масата в скромен ресторант. Бърза вечеря с приятели. Пица с рикота, моцарела провола и прошуто, към това малко просеко фризанте. Единственото, което го притеснява, са киселините. Но ето че всичко неочаквано се обърква. Нагел забелязва на самотна маса в другия край на ресторанта Джакомо Пианиста. Викат му Пианиста, не заради музикалния талант, а заради бързите пръсти. Пианиста никога не пропуска. Натиска спусъка точно тогава и толкова пъти, колкото е необходимо. Видиш ли го, вече си на оня свят. Сега Пианиста яде шницел по милански, който преглъща с чаша вино. Попива мустаците си с бяла салфетка. Клаус Нагел обръща внимание на почти празната му чиния. Скоро ще приключи с вечерята. Нагел веднага разбира измамата. Наели са го не за алиби, а за да инсценират убийството на Пици. Търсили са двойник. След малко ще го застрелят пред очите на всички. Нагел става, приближава се до масата на Пианиста. Отвън слепец свири на цигулка. Момиче снове между столовете, продава лалета от плетена кошница. Лицето ѝ е в лунички. На малкия телевизор до входа Наполи играе срещу Ювентус при резултат един на нула. Остават две минути до края на редовното време. Нагел се навежда над рамото на Пианиста и прошепва: Има нещо, което аз знам, а вие не знаете. Джакомо преглъща последната хапка от шницела. Не се обръща. Сега той мисли за чичо си. Чичо му има лятна къща в Санремо. Там небето е синьо, въздухът ухае на море, парфюми и пари. Чичо му има една максима: Винаги трябва да знаеш нещо, което другите не знаят. Все това повтаря. Да знаеш онова, което е неизвестно за останалите, осигурява предимство. Въпросът е на живот и смърт. Чичо му има много желания, които го притискат отвътре, мачкат го, разтягат го като тесто. Всичко това той усеща като тревожно предчувствие. Иска му се да опита вкуса на непозната жена, но също да иде на опера, да се изкъпе в морето, да играе на рулетка в казиното, да се разходи сред природата, да пътува до Куба, а най-сетне и да се наспи. Изморен от копнежите си, чичо му обикновено не напуска леглото. Иронично той умира, когато подът на горния етаж в къщата се продънва и пропада заедно с една от стените. Пукнатините отдавна са налице, но чичото не забелязва онова, което е очевидно за всекиго. Той издъхва изненадан, затрупан под тухлите и мазилката. Рухването на стената разкрива още една, непозната дотогава стая вътре в къщата. Скритата стая има прекрасна дъбова врата и дръжка от полиран месинг. Неизвестно е как се стига дотам, тъй като стаята няма достъп до другите помещения и входната врата. Но за всеобщо учудване вътре откриват мъж, който изглежда отдавна обитава това място. В стаята има бюро, пишеща машина, неголямо легло, а до него нощно шкафче, върху което са натрупани книги. Мъжът е млад, носи светло сако, черната му коса е небрежно сресана назад. Той седи приведен над пишещата машина. Тихо е. Чуват се единствено потракванията на клавишите. Щом го виждат, мъжът се обръща. По челото му се появяват бръчки, причинени от постоянна вътрешна почуда и от някакъв особен вид усмивка на душата. До машината са наредени на купове листове хартия. Листовете са разделени на коли. Малкият Джакомо отива до бюрото и поглежда първата кола. Започва да чете: „Една зимна нощ в селото пристига жена.“ Удивлението му расте с всеки следващ ред. Никога повече не виждат мистериозния мъж. Остава загадка откога живее в тайната стая между стените на къщата, откъде и как е дошъл там, а също и накъде тръгва след това. Единствената следа от неговото съществуване са купищата страници по бюрото. За съжаление, след разрухата в къщата, настъпва паника. Отварят се и се затварят врати. Хлопат прозорци. Чуват се викове. Става течение и още преди Джакомо да дочете първата кола, вятърът вдига листовете във въздуха, размесва ги и ги попилява. Някои от тях потъват между дъските на пода или политат из улицата. Момчето внимателно събира останалите страници, но така и не успява да ги подреди в оригиналната последователност. Ето че и тази вечер, дояждайки миланския си шницел, Джакомо Пианиста продължава да се чуди коя е Блатната жена и кого чака край пустото шосе.

Ние обаче не се интересуваме от Джакомо и неговите тревоги. Затова погледът ни се вдига от шумните улици на Неапол, прекосява лесове, виконтства, невидими градове, замъци, зимни гари и дори първичната космическа нощ, за да открие онзи загадъчен господин от тайната стая. Отпърво не го различаваме от луната и звездите, струва ни се, че го разпознаваме сред подводните корали и едноклетъчните обитатели на океана, но после, после се взираме повече. Не го ли забелязваме в един трамвай в Торино? Или не, ето го на плажа, наблюдаващ движението на случайна вълна. Дали пък не е онзи господин, току що открил по поляната си венерин косъм, райграс и детелина?

Ако погледът ни се отдалечи още повече, ако се отдели от всичко реално и допустимо, възможно е да го зърнем за кратко, съвсем неузнаваем, докато прекосява някакво невзрачно село в зимния мрак. Когато и последната къща остава зад гърба му, сяда край опустялото шосе и чака да види какво има да се случва в нощта.


„Литературни срещи 2023“ се осъществяват с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“; Столична община, Министерство на културата.

Тодор П. Тодоров Ако пътник в зимна нощ Литературни срещи Прочети София CineLibri

бюлетин

още смарт