HOMO SAPIENNE: уникалният гренландски роман на Нивиак Корнелиусен

Уникален – с необичайната тематика, с модерния стил, с жаргонния език – уникален в Гренландия, Дания, Скандинавия, Европа и останалата част от света.

Странното заглавие би могло да се приеме като женския род на homo sapiens. Би могло. Само че тук не става дума за разумната жена – акцентът пада върху представката хомо в друга дума – хомосексуален. Защото петимата герои – Фия, Инук, Арнак, Ивис и Сара – са две лесбийки, един хомосексуален младеж, една бисексуална и една транссексуална жена. Тези млади хора живеят в гренландската столица Нуук и макар да имат като всички останали свои занимания, професии и забавления, не спират да търсят своята идентичност – сексуална, родова, но и чисто човешка. И не непременно са винаги разумни.

Нивиак Корнелиусен (р. 1990 г.) завършва социални науки и психология, но се отдава не на тези две специалности, а на литературата. През 2012 г. участва в литературния проект „Алата“, който насърчава гренландците да описват живота си. Разказът ѝ „Сан Франсиско“ е сред десетте, включени в сборника, издаден след приключването на проекта. През 2014 г. Корнелиусен издава първата си книга, Homo sapienne, която е номинирана за Наградата за литература на Северния съвет и получава литературната награда на датския в. „Политикен“, след което е преведена на повече от десет езици. Книгата е отличена както за модерния начин на писане, така и за описването на живота на ЛГТБ+ хората в гренландското общество. По този повод Корнелиусен, самата тя лесбийка, споделя, че за нея е било важно да пише на гей тематика, той като до този момент не е срещала нищо по този въпрос в гренландската литература. Книгата излиза първо на гренландски, после е преведена на датски от самата авторка.

Homo sapienne e многозначна книга – за (не)толерантността на обществото към сексуално различните, за отговорността, която сами трябва да поемем за себе си, за избора, който правим, за готовността ни да се противопоставим на социалния натиск, за способността ни да поемаме рискове.

Не по-малко интересна от този единствен по рода си роман е и самата страна Гренландия.

Юридически част от Дания, тя от години се стреми към независимост, като досега си е извоювала автономия и самоуправление в областта на правните въпроси, полицията и използването на природните си богатства, а Дания запазва контрола върху финансовата, външната политика и отбраната. Гренландският език е приет за единствен официален език в Гренландия, като успоредно с него на острова се говори датски и английски – като отпор на датския. Не напразно главите на Homo sapienne носят заглавията на песни на английски и американски певци: Crimson & Clover на Джоан Джет, Home на Фу Файтърс, Walk of Shame на Пинк, What a Day на Грег Ласуел…

Ето един откъс от романа.

CRIMSON & CLOVER – ФИЯ

Нашите планове:

1. Когато завърша образованието си и се опарича, ще си купя къща с много стаи и балкон.
2. Ще се оженим.
3. Ще имаме три-четири деца.
4. Ден след ден ще пазаруваме след работа и ще се прибираме вкъщи с колата си.
5. Ще остареем и ще умрем.

Петер. Един мъж. Три години. Хиляди планове. Милиони покани за вечеря. Прахосмучене и почистване, които непрекъснато клонят към безкрайност. Изкуствените усмивки погрозняват. Сухите целувки застиват като сушени риби. Лошият секс следва да се избягва. С времето симулираните ми оргазми стават по-неправдоподобни. Но продължаваме да кроим планове.

Дните притъмняват. Празнотата в мен се разраства. Любовта ми вече няма вкус. Младостта ми остарява. Онова, което ме крепи жива, издъхва. Животът ми се изхаби, одъртя. Животът. Кой живот? Сърцето ми ли? То е машина.

– Какво да приготвим за вечеря?

Лепкави свински опашки, напомнящи за онова, дето е в гащите ти – иде ми да му отвърна.

– Какво ще правиш, като приключиш?

Ти какво би направил, ако не ти отговоря? – иде ми да го попитам.

– Искаш ли да си прекараме приятно довечера?

Цар си на забавленията, мамка му, кога за последно си бил забавен? – иде ми да му се изрепча.

Дали ще се сдухаш, ако повече не се прибера у дома? Дали ще плачеш? Дали животът ти ще приключи? Дали ще започне? Хайде де, какво ще направиш? „Обичаш ли ме?“ – питаш. Обичам любовта ти, но не, не те обичам. Прости ми, но „такъв е животът“. Нима животът е такъв? Нима любовта не можеше да предложи нещо друго? Ако да, то чисто и просто не мога да го проумея. Не, не мога да го приема. Сбърках ли? Греша, като погледна насам. Греша, като застана тук. Греша, като се помръдна отново. „Приеми грешките си, приеми живота“ – не, по дяволите! За нищо на света. Ако животът не е грешка, то грешка е да се греши. Може би тъкмо животът греши. Благодаря ти, че ме обичаш – мен, дето греша. Но не: не ти благодаря!

– Ще опека няколко английски бифтека.

– Ще те видя в центъра, като приключа.

– Няма съмнение.

– Да, обичам те.

Мамка му.

 

План:

Да живеем заедно.

Когато ми свършват лекциите, поемам към супера в суграшицата, английски бифтеци, сода и плодове, опа, носиш ли си бонус-картата, към дома във вонящ автобус, пълен с усмихнати хора, които поздравяват, iggu[1], колко си сладка, устните ми се усмихват, мозъкът ми ще гръмне, стига си се смял, долен грознико, и ти си сладък, тихо, не мога да се сдържа да не си мисля, че нямам търпение да си легна довечера, да изчезна в друг свят, утре да се събудя за същия шибан ден, надявам се той да не се пробва да спи с мен, но мисля, че има вероятност, какво оправдание да си измисля, да излезем, ох, от сутринта ме цепи главата, май че тази вечер ще си легна рано, iggu, аз ще се погрижа за теб, ще те гушна, по дяволите, надявах се да има нещо за вършене и да си легне късно, ще ми се поне да играеше на видеоигри, но не, той е джентълмен, ще ми се да ходеше по жени, но не, дори не се и заглежда, когато покрай него мине някое момиче със секси задник, ама че джентълмен, шибан джентълмен, iggu, виждаш ми се уморена, много ли бяхте заети днес, по дяволите, няма нужда да започваш всяко изречение с iggu, да, толкова бях заета, съпруг, с когото да прекарам остатъка от живота си, мъж, който избира да се грижи за теб, вместо да се загледа по някой секси задник, ще ми се да се заглеждаше по някой задник, който не е моят, iggu, ще ти приготвя нещо за хапване, знаех си, че ще го каже, и сама мога да готвя, ти може да излезеш с приятелите си, няма ли някакъв футболен мач, iggu, не, ще се погрижа за теб, щом ти е скапано, предавам се и кимвам, след 45 минути вече ми е писнало от него, имам нужда да остана сама и паля цигара, преди да вляза, iggu, пушенето убива, шегува се той, ха-ха-ха, ама че смешно, иде ми да се гръмна, май ще е най-добре да се насмуча, да си я допуша докрай, той смята, че димът смърди, затова не си измивам ръцете и не обръщам внимание на лошия си дъх, джентълмен, който никога не се оплаква, iggu, почини си, животът щеше да е малко по-вълнуващ, ако той се оплакваше поне мъничко, отивам при него, целуни ме, той ме целува и прегръща, iggu, надявам се, че ще ти мине, предавам се и влизам в стаята, логвам се във Фейсбук, не ми е чужда мисълта да тагна Петер и да напиша: кой иска този джентълмен, дето никога не се оплаква и никога не заглежда чужди задници, писна ми от този живот, боли ме гърбът, понеже вечно седя с наведена глава, той ме обича толкова много, че ми се ще в тялото ми да се всели духът на Сатаната, за да мога да го наръгам с нож, четири години в затвора, ресоциализация, нов живот, може би по-вълнуващ, ето го любимия, ето го бъдещия ми съпруг, любов до гроб и раздяла, iggu, яденето скоро ще е готово, iggu iggu iggu, по-добре си гледай шибания живот, или бих могла да наръгам себе си, надгробен камък с моето име, рождена дата, дата на смъртта, вече беше толкова мъртва, че преспокойно можеше да умреш още млада, и щяха да ме помнят като жената, която олицетворява цялото зло, майки щяха да казват на децата си не вървете по нейния път и щях да съм от полза, по дяволите, да, щях да се хиля там изотдолу и да си казвам: така ти се пада, по дяволите, сама си го причини от самосъжаление, и да се наричам iggu iggu iggu и да изтезавам погребаното си тяло, за да си взема поука, iggu, хайде, яденето е готово, дяволът ме е върнал на земята, наказва ме, преди блянът ми да е станал прекалено хубав, не бива да се смея, сядам на масата, ммм, вкусно е, iggu, яж, зеленчуците съдържат много витамини, въздъхвам, вече не го слушам какво казва, само кимам, осъзнавам, че ме пита, какво, не разбрах добре, как какво, колегите ти, любимият ми знае, че не слушам, но пробва отново, iggu, видя ли работата на Йорген, ето пак, не, защо, iggu, мисля, че би могла да ме вдъхнови, пак кимвам, iggu, ама че си скапана днес, изпитвам порив да се махна, не, май че само имам нужда от чист въздух, ще се поразходя, iggu, да, добра идея, и аз имам нужда да глътна малко въздух, по дяволите, съжалявам на минутата, iggu, облечи се топло, иде ми да му отвърна: не съм ти бебе, спри да ми говориш така, но когато ме хваща за ръката, аз хващам неговата, когато ми дава сърцето си, аз го държа, когато жертва сърцето си, иде ми да го унищожа, защото жертвите умират, иначе скоро ще стане време за лягане, иначе съм напът да преживея още един ден, силите ми стигат, няма проблем, като се наспя, ще се почувствам по-добре, ще мога да изкарам още един ден, ако нощес сънувам живот, може би утре ще има нов живот, може би различен живот, може би не, може би още един ден като днешния, сигурно, няма полза от надеждата, надеждата вече е мъртва, има си надгробен камък, Надежда, след като така или иначе не се появи, установих, че вече не си сред нас, най-после ще се приберем у дома, свежият въздух не ми подейства добре, само се намокрих, не там долу, а от суграшицата и дъжда, оная ми работа е пресъхнала, надявам се той да не се пробва довечера, егати, iggu, какво ти се прави, като се приберем, когато ми смигва, получавам потвърждението, че Надеждата вече се е споминала, просто съм толкова уморена, че ще си легна, iggu, ще взема да те масажирам, е, окей, измивам си зъбите и си лягам съвсем бодра, той ме масажира, става ми по-добре, любими, хиляди благодарности, по-добре ми е, и той ляга върху мен, преди да съм си довършила изречението, дявол да го вземе, нещо кораво докосва тялото ми, iggu, тялото ти е тъй прелестно, че ми се прииска, целувам го, не, наистина съм уморена, какво ще кажеш за утре рано сутрин, iggu, е, добре, той отстъпва, защото е джентълмен, но посърва, обичам те, съкровище, харесвам те, просто нямам желание, защото съм толкова уморена, той се усмихва, защото е чул онова, което му се е искало, iggu, няма никакъв проблем, нека да те гушкам, докато заспиш, и ме прегръща, докато заспя, любимият ми, мислите ми са другаде, чудя се как мога да водя такъв живот, нали съм мъртва, как не ме е срам да се отнасям така гадно с един грижовен мъж, какво да направя, е, просто се налага да опитам да поспя, така или иначе за въпросите ми няма отговори, и ще дойде още един ден, пак същият, и ще боготворя тази свята нощ, Надежда, почивай в мир, колко жалко, че си се самоубила.

 

План:

Смърт.

Смъртта започна да ме спохожда в сънищата ми и ме сковава страх. Убийство. Смърт на душата. Изсъхнало тяло. Самоубийство. Смъртта започна да ме навестява и ме сковава страх. Масово убийство. Да се присмиваш на мъртвите. Неуспешно самоубийство. Завиждам на мъртвите. Тръгнала съм ръка за ръка със смъртта и ме сковава страх. Решавам се, защото смъртта е в мислите ми.

– Ехо?

– Здрасти.

– Iggu, извинявай, че закъснях, толкова бях зает! – казва ми той.

– Петер, искам да си поговорим.

– Защо си си събрала багажа?

И после нещо от сорта на какво става, добре ли си, ще пътуваш ли, какво тогава, напускаш ли ме, и прочее и прочее и прочее, а аз: чуй ме сега, дай да седнем да си поговорим, обичам те, но не съм щастлива, ти не си щастлив, мисля, че в живота ми липсва нещо, макар че нищо не ни липсва, имам нужда да бъда себе си, защото не сме щастливи и т.н., и после започва драмата: несигурна ли се чувстваш, защо не искаш да си с мен, какво съм направил, наранил ли съм те с нещо, изложил ли съм се, и после обичайните фрази от сорта на: не, писна ми от тази сигурност, не си се изложил, искам сама да се грижа за себе си, да намеря себе си, мен мен мен, не теб, не е заради теб, никога не е и прочее, а после и най-предсказуемото: друг ли си намери, не ме ли обичаш вече, не ме ли обичаш, не ме ли харесваш, не ти ли пука за мен, после опити да запазя самообладание, иначе те обичам страшно много, иначе те харесвам много, но всичко свърши, нищо не може да се направи, трябва да го разбереш, трябва да го приемеш, това е окончателното ми решение, това е то, край, точка, финито, наистина ли ме напускаш, наистина ли няма да се върнеш при мен, наистина ли ще се разделим, наистина ли си отиваш, наистина ли ме напускаш, и няма край, да, да, да, напускаш ли ме, напускам те, ще се върнеш ли, няма да се върна, напускаш ли ме, да, напускам те и останалото е ясно, да му се не види, но все пак ще го разкажа.

Принудена бях да изчета собствената му шибана версия на „Как да проумеем петте шибани стадия на загубата“ под формата на безконечни съобщения. Не можех да спра да мисля за него, навярно защото ми се обаждаше през пет минути, мамка му. Имах шибаната привилегия да му бърша сълзите посред нощ, по-точно пет шибани нощи. Беше чест да държа сърцето ти, но ръцете ми са целите в кръв, затова по-добре да си го вземеш или ще трябва да изпусна това твое лепкаво сърчице. „Твоя работа“ бяха последните ми думи. След това, просто ей така, бях свободна.

Само че думата „свободна“ не бе съпътствана от „облекчение“. Все пак аз бях бъдещето му.

– Хайде, де, излез малко! Три седмици! Петер все ще се оправи!

На Арнак вече ѝ писва от мен и съм принудена да я придружа на университетското парти. Жал ми е за Петер – задето стои сам у дома, но тъй като рискувам съквартирантката ми да се разсърди, ако не отида с нея, малко по малко започвам да се приготвям.

– Дано само да не се натъкна на Петер – казвам на Арнак.

– Идваш ли? Йес! Йес! Йес!

Тя започва да танцува. Сръчквам я.

– Сигурно ще бъде забавно! Няма да съжаляваш!

– Арнак...

– Какво? Просто нямам търпение да се позабавляваме. Мина много време!

– Не пия.

– Хайде, де...

– Арнак.

– Да. Да. Добре. Но идваш до центъра!

– Ще видим.

– Ама, честно, вземи си поживей!

– Значи човек живее само когато отиде в центъра?

– Да, ще видиш! Мъже! Сещаш се?

Размахва четката за коса, която трябва да изобразява хуй.

– Naamik. Не. No. Приключих с мъжете!

– Има и жени, ако ти е писнало от мъже!

– Арнак, ама че си глупава! Перверзница такава!

Тя се изсмива гръмко, аз също се позасмивам и се приготвям. Откачалка си е тя.

Пристигаме в „Илимарфик“ и отивам в тоалетната с Арнак, която трябва да се огледа в огледалото за последно. Наблюдавам я, докато си освежава лицето.

– Ама че си бледа, да му се не види! – ужасява се тя.

– Нищо ми няма.

– Ела тук!

– Арнак, нищо ми няма.

Тя идва при мен и ми слага руж на бузите, макар че нямам желание.

– Ето така!

– Хайде, да отиваме при тях.

Излизаме от тоалетната, подминаваме асансьора и диваните и влизаме в заведението.

– Ето ни и нас! – провиква се Арнак.

С наведена глава приличам на прислужница зад проклетата Кралица и поздравявам само онези, които познавам. Двама от състудентите ни ни изпадат във възторг при вида ни, тутакси отиват да вземат столове и ни намират място до масата. Постаравам се да седна до Арнак, понеже нямам желание да си бъбря с непознати. Тя се нахвърля на своя Туборг – не е близвала нищо цяла седмица. Явно вечерта ще се проточи. Изваждам си телефона, за да погледна часа. 21:49. Само. Отварям си колата. И точно в този момент, тъкмо в този момент, белите ми дробове започват да дишат отново.

Aх...

– Чисто ли е?

Установявам, че някой ми говори и вдигам очи. Хубостта ѝ ме заслепява, обърквам се.

– Какво?

– Чисто ли е? – пак се пробва тя.

– Кое?

– Питието ти.

– Дали е чисто ли? Какво имаш предвид? – питам я, все още объркана.

– Само се шегувам – отвръща тя недодялано.

Бързо свеждам очи. Дали е чисто? Моля? А, дали питието ми е чисто! Толкова съм глупава! О, не! – дишай, издишай! Успокоявам се. Няма проблем. О, не, не съм на себе си. Хваща ме страх и тръгвам да увещавам Арнак да излезем да пушим. Толкова съм объркана, по дяволите, че като нищо може и да съм пияна.

Паля цигара и вдишвам прелестното ухание на пролетта. Не може да бъде. Просто не може да бъде. Трябва да се прибирам. Искам да се прибера при Петер. Тогава чувам вратата да се отваря.

– Ах, тук ухае прекрасно! – възкликва тя.

– Кое? Въздухът ли?

– Не, цигарата. Но също и пролетта – отвръща ми.

Изсмивам се съскащо, твърде неловко ми е.

– Сара – представя се тя.

– Кой?

– Сара. Аз.

– О, аз си помислих...

Не знам какво да кажа, трая си.

– Ами ти? – пита ме.

– Какво?

– Как се казваш? – засмива се тя.

– Фия.

– Здрасти, Фия.

– Здрасти, Сара.

Свеждам очи сконфузено. Изглеждам страшно глупаво и си мисля да ѝ кажа: „Толкова неща се блъскат в главата ми, че се обърквам“.

– Просто си толкова красива, че не мога да отговарям като хората.

WHAT!

– Какво? – пита ме тя някак ужасено.

– Ама че си красива.

Това пък откъде ми дойде?

– Мерси... – отвръща Сара учудено, но все пак с усмивка.

– Аз...

Не мога да говоря повече, посочвам към вратата и влизам вътре. Тя самата няма нищо за казване. Само кимва.

Превела от датски Росица Цветанова

Особено внимание заслужава и компетентният предговор към квебекското издание на романа на професор Даниел Шартие, който го предостави безвъзмездно на издателство „Колибри“. Ето един откъс и от този изключително интересен текст.

ЕДНА ДРУГА ГРЕНЛАНДИЯ

Читателят, който мисли, че ще намери в този роман на Нивиак Корнелиусен разказ за големи пространства, за лед, сняг, полярен студ, айсберги, физически трудности, проблеми, отнасящи се до околната среда и културното оцеляване, с други думи, роман за Гренландия, възпроизвеждащ схемите на един въображаем Север, наложени от големите европейски и северноамерикански култури, ще бъде напълно объркан. Защото всъщност ще открие описана отвътре по един пределно откровен начин сложната и деликатна вселена на свързаните със сексуалната идентичност въпроси, които си задават петима млади хора от Нуук, гренландската столица – за тях животът в Арктика стои в центъра на съвременните преоценки на въпросите, свързани с родовата идентичност. Ще открие представен в модерна литературна форма задълбочен размисъл върху остротата на многобройните и преплитащи се социални връзки. В този маелстрьом на култури колониалната зависимост на инуитите се превръща в осъдителен претекст, твърде често използван за да се избегне главното. Enough of that postcolonial piece of shit, пише авторката на английски. Спри да приписваш своята грешка на другите; бъди отговорен за собствената си съдба. Не си за съжаление.

Каквото и да казват някои читатели (често анонимни и оттам по-опасни), разгневени от принудителната си среща със социалната и културна тъмнота и маргиналност на Гренландия, тази страна може да се смята за щастлива, че притежава една така яростно критична писателка. Нивиак Корнелиусен търси общото благо не като защитава една несъмнено застрашена и колонизирана култура, а като отхвърля лесните заключения и проявява неотклонен стремеж да представи това, което винаги е стояло встрани от литературата.

Историите за ловците от миналото, разказите за влиянието на природата, всичко това никога не ме е интересувало. В младостта си напразно търсих книга, която да ми говори, която да разказва за моите и на приятелите ми изживявания и за вълнуващите ни въпроси. Никога не намерих такава книга. Мисля, че точно това исках да напиша, книгата, която никога не можах да прочета.

И добавя: „За мен е важно да разкажа това, което досега е било премълчавано.“ Само че медиатично представената култура, смесицата на езиците и влиянията, флуидността на родовата идентичност, критиката и иронията трудно се вписват в ценностите на консенсуса и на колективната самозащита, присъщи на маргинализираните и колонизирани общества. „За гренландците беше нещо нечувано и трудно за преглъщане това, че един от тях ги критикува, че поставя под въпрос, отвътре, собствените им позиции. За мен да бъда критична означава да мисля доброто на моята страна.“

Петимата герои/-ини на Homo sapienne намират понякога в природата, семейството и работата силата да живеят и да обичат, но влагат цялото си време и цялата си енергия в търсенето на своята идентичност: кой съм аз, кой ме обича? Като повдига тези въпроси, първата творба на тази писателка има общочовешко звучене, въпреки че действието се развива в една маргинална микросреда. Романът има и една друга заслуга – той отхвърля визията отвън, а често и отвътре, която читателят би могъл да има за Гренландия. „Тази творба не е написана, за да се хареса на туристите; персонажите на романа имат други, по-спешни проблеми за решаване“, пише Май Мисфелт в датския всекидневник „Кристелигт Дагблад“. И наистина, един съвсем друг свят се разкрива пред нас в този разказ – градски, съвременен, куиър, социален и политически.

Гренландската литературна среда е, разбира се, ограничена. Този голям арктически остров, населен с потомците на инуитите, наброява едва 55 000 жители. Независимо от това тук винаги е имало активен културен живот. Още в края на 19 век цялото население е грамотно, докато по същото време само част от обитателите на Европа и Америка,, знаят да четат и пишат. Първите романи от 20 в. вече си представят Гренландия през следващите векове – по-автономна, по-егалитарна, по-щастлива. Съмненията се появяват в края на века: първо по отношение на Дания, възприемана вече като колониална сила, главно в поезията на Аккалук Линге, после по отношение на самите гренландци, например в разказите на Кели Бертелсен, където се появява тази „тъмнота“, която човек носи в себе си и която може да зарази и другите. Днес светът, обзет от тревога за околната среда, е обърнал поглед към Арктика и Гренландия, но в това внимание няма място за гласовете, нито за грижите на ези, които живеят там. Социалната и културната екология изискват да направим усилието да разберем позициите на тези, които стоят на страж пред Арктика. Гренландската литература, вече достъпна на френски благодарение на преводите, е отличен път към придаването на повече комплексност на опростената ни представа за „Великия Север“ и към приемането на неговото разнообразие. („Мисля, че нещата не се свеждат до това, което е представено“, казва авторката в интервю за датски вестник.) Критиката видя в романа на Нивиак Корнелиусен скъсване с гренландската литература, но това може би се обяснява с факта, че тази литература е малко позната. Всъщност можем да открием приемственост било в присъствието на тази вътрешна тъмнота („Съсипвам всички, до които се докосна, и нищо чудно, че съм пленница на мрака“, казва Сара в романа), било във волята да се постави Гренландия в сърцето на съвременния дебат за Арктика. Тук е засегнат въпросът за флуидността на сексуалните идентичности на младите жители на Нуук, чиито откровеност и кураж могат със сигурност да вдъхновят младите и от други страни.

Нивиак Корнелиусен е само на 23 години, когато написва този роман, публикуван през 2014 в Нуук от издателство „Милик“ на гренландски, родния ѝ език, и в превод на датски, направен от самата нея. Успехът и изненадата, понякога гневна, са незабавни. „Гренландците не са свикнали с критиката“, ще ми каже в разговор писателката. И все пак издателството продава повече от 2000 екземпляра от романа в Гренландия, което е безпрецедентен успех. Романът печели още по-голяма популярност, когато е номиниран за една от големите литературни награди на северните страни. Най-влиятелният всекидневник на Копенхаген „Политикен“ привлича вниманието към това, което смята за „пледоария срещу сексуалната нетолерантност в Гренландия“, „разчупваща рамките на хетеронормативността“. Йес Стейн Петерсен пише: „Homo sapienne създаде собствен жанр – сексуалния реализъм без филтър. За първи път интересът не е насочен към една гренландска творба, а към една универсална и авангардисткатворба от Гренландия. Езиковият натюрел на писателката разтърсва не само нейното общество, но и читателя от Копенхаген, Ню Йорк, Монреал, Париж и Берлин, отдавна свикнал със съжителството на дискурсите.

Критиката с право вижда в произведението първия гренландски роман, в който фигурират две лесбийки, един хомосексуален, една бисексуална и една транссексуална. Авторката обаче напомня, че не е искала да напише куиър роман, а се е опитала просто да говори за реалността на младите хора, които я заобикалят. За нея залогът не е единствено представянето на сексуалното разнообразие – макар и то да е от значение – но и волята да се говори за универсалното желание да избираш за себе си, да си възвърнеш вкуса към риска и да проявиш силата да не се подчиниш на социалния натиск, за да определиш своята сексуалност и своите връзки. В този смисъл критикът от „Политикен“ е прав: Homo sapienne е универсален роман.

Нивиак Корнелиусен, родена през 1990 г. в село Нанорталик (1400 жители) в Южна Гренландия, казва, че никога не се е сблъсквала с предразсъдъци, след като публично е разкрила, че е лесбийка. Въпреки това социалният натиск принуждава индивида да си задава въпроси за мястото си сред другите и това може да доведе, какъвто е случаят с персонажите на романа, до дискомфорт: кой съм аз? Моята сексуалност, любовните ми отношения, половата ми идентичност трябва ли да съвпадат? Как да се освободя от социалната си идентичност, за да открия моята собствена? Политическо решение: романът Homo sapienne завършва с една сцена, предадена чрез есемес, в който сестрата на Сара я уведомява, че ще нарече бебето си Ивингуак или Ивик (ако случайно се почувства като момче). „Никога не се знае“, казва ѝ тя. В края на този разказ обществото леко отстъпва, за да даде на индивида свободата сам да избере кой е. Крехко равновесие, но силна авторова позиция.

Още веднъж, Гренландия може да се чувства щастлива, че притежава такава писателка.

Професор Даниел Шартие

Международна лаборатория за изследване

на образите на Севера, Зимата и Арктика,

Университет на Квебек в Монреал

Превела от френски Росица Ташева

Романът „Homo sapienne“ можете да намерите в книжарниците.

____

[1] Сладурче, скъпа/скъпи (гренл.). – Б. пр.

Homo sapienne Нивак Корнелиусен Гренландия гренландска литература ЛГБТ