Гуадалупе Нетел и красотата на аномалията

Интервю с авторката на „Венчелистчета и други неудобни истории“ и „Брачната двойка червени рибки“

„Венчелистчета и други неудобни истории“ на Гуадалупе Нетел е приковаващ вниманието сборник с разкази - някои от тях тревожни или дори стряскащи, посветени на неочаквани страсти и обсесии, които осветляват човешкия характер. Първоначално публикуван на испански език през 2008 г., сборникът излиза на английски език през 2020 г. Колкото до нашумелия англоезичен дебют на изтъкнатата мексиканска писателка, сборника „Брачната двойка червени рибки“, Ню Йорк Таймс го определя като „пет безупречни разказа“. 

Авторка от селекцията Богота 39 (най-добрите писатели на художествена литература под 40 години от цяла Латинска Америка) и „най-добър непревеждан писател“ на Granta, Нетел е лауреат на множество престижни награди, сред които Националната награда за литература „Жилберто Оуен“, наградата „Антонен Арто“, наградата за кратка проза „Рибера дел Дуеро“, наградата за роман „Ералде“ за 2014 г. „Тялото, в което се родих“ е първият неин роман, който излиза на английски език. Гуадалупе Нетел живее и работи в Мексико Сити.

Двата ѝ сборника с кратка проза „Брачната двойка червени рибки“ (2013) и „Венчелистчета и други неудобни истории“ (2008) излязоха на български в едно книжно тяло по-рано тази година. Споделяме интервю с авторката, публикувано за първи път в minor literature(s) през 2020 г. 


Разказите във „Венчелистчета и други неудобни истории“ бяха ли написани с намерението да бъдат публикувани заедно в сборник? Ако не, как избрахте да включите тези конкретни разкази?

Бих казала, че не беше умишлено, по-скоро се случи естествено. От години се интересувам от малките недостатъци и аномалии в поведението на хората. Обичам чудовищата, не само тези във филмите, но и тези, които срещам по улиците. За мен тези аномални същества, които се отличават от останалите заради физическия си облик или психологическите си характеристики, въплъщават красотата в най-неочакваната ѝ форма. Съгласна съм с френския социолог Роже Кайоа, който казва, че чудовището е подривно същество, което преобразява реалността само с присъствието си. Чудовищата разчупват формите и конвенциите, поради което хората ги намират за непоносими. Всичките ми текстове се въртят около такива герои още от времето, когато започнах да пиша — между 15 и 35-годишна възраст.

Има ли конкретна тема или настроение, които характеризират „Венчелистчетата“ за Вас?

Тази книга е личен размисъл за красотата. Красотата на аномалията. Като човешки същества ние сме склонни да имаме много ограничена представа за собствената си красота. Вярваме на това, което ни казват рекламите и тенденциите. Те формират представите ни. Но когато наблюдаваме растения или дървета, съзнанието ни става много по-гъвкаво и отворено. Ние не ги съдим по същия начин. По-възприемчиви сме към присъствието на дърветата и техния уникален характер. Не си мислим: „Това дърво трябва да е по-високо и по-тънко и да има повече листа там горе и по-малко там долу“. Просто оставяме дървото да си съществува и оценяваме неговата красота. Героите в тези разкази са донякъде чудовищни — някои от тях физически, други в поведението си — и именно това ги прави привлекателни, дори трогателни, но самите те през цялото време се опитват да направят така, че никой да не ги забележи. Те се опитват с всички сили да бъдат „нормални“, за да оцелеят в свят, който се стреми да стандартизира, който потиска различието.

„Венчелистчета“ е публикуван за първи път на испански език през 2008 г. — как промени времето гледната Ви точка спрямо историите и как ги усещате сега?

Все още смятам, че това е една от книгите, които ме представят най-добре. Особено разкази като „Венчелистчета“, „Бонзай“ и „Безоар“.

Разказът „През щорите“ се отличава със склонността на някои от героите към воайорство; това отразява ли начина, по който гледате на света като автор?

Тази история беше вдъхновена от един кубински приятел, който ме научи как да бъда воайор в Ню Йорк. В началото не разбирах нищо от това, което виждах през прозореца, но той ме научи как да го разшифровам: „Виждаш ли тази вертикална линия?“ — попита ме веднъж той. „Това е завеса. А тази хоризонтална линия вляво? Ръка върху една китара. Червените кръгчета отдолу са ноктите на една жена“. Писането е вид воайорство. Започваш с откъси, които чуваш, с образи, които виждаш, и след това довършваш историята.

Много от разказите Ви се фокусират върху конкретни жестове и действия, които индивидът преживява като интензивна (самоналожена) принуда, но които изглеждат маловажни за останалия свят — от мастурбация до скубане на косата. Какво Ви привлича в тези интимни моменти?

Има нещо затрогващо в натрапчиви действия като тези, които споменахте. Те са като малки ритуали, към които хората се връщат, за да намерят оазис на спокойствието или няколко секунди щастие, за да намерят облекчение - дори само за миг — от тежестта на страданието, което ние, човешките същества, носим.

Въпросните ритуали (в разкази като „Венчелистчета“ или „Другата страна на кея“ например) протичат в малки, затворени пространства, а не на публични места. Като писател чувствате ли, че тези пространства са мястото, където хората разкриват истинската си същност?

Тези частни и интимни пространства ни позволяват да опознаем хората. Ето защо хората, които не искат другите да разберат кои са в действителност, ги избягват на всяка цена, както се случва с разказвачката в „Безоар“. Тя не желае да позволи на никого да научи, че си скубе косите, за нищо на света. Като дете е изтърпяла толкова много подигравки и е успяла да изгради публична личност, която я защитава. Но плаща висока цена. Най-накрая героинята позволява на момче, което я привлича, да я опознае истински и едва тогава открива, че той е също толкова - или може би дори по-вманиачен от нея. И въпреки че го разбира, тя не е в състояние да понесе собствените му натрапчиви идеи.

Досега сте публикували и кратки разкази, и романи — какво Ви тегли към разказите?

В Латинска Америка има традиция за писане на разкази и аз четях всички страстно, когато бях тийнейджър: автори като Хулио Кортасар, Хорхе Луис Борхес, Фелисберто Ернандес, Рубен Фонсека. А има и нови автори, които сега чета с голямо удоволствие: Мариана Енрикес и Саманта Швеблин. Въпреки че чета и разкази от други области. Разказите поначало са много по-сбити. Те казват много с малко думи и създават силна атмосфера, която един роман никога не би могъл да поддържа. Чехов твърди, че романите са като брака, а разказите — като ослепителна и ефимерна любов.

Ако бяхте египетски фараон и трябваше да бъдете погребана с няколко ключови предмета, които да отнесете на онзи свят, кои щяха да са те?

Кутия, пълна с папирус, лула, пълна с хашиш, мощен амулет.

Имате ли любима шега, поговорка или цитат?

Много ми харесва тази: „Отказваме се от това, което сме, за да бъдем това, което се надяваме да бъдем.“ — Уилям Шекспир

Кой е любимият Ви портрет (може да е песен, картина, филм, всичко)?

Обожавам селфитата на Синди Шърман.

Гуадалупе Нетел Венчелистчета и други неудобни истории Брачната двойка червени рибки,

бюлетин

още смарт