500 години от рождението на Пиер дьо Ронсар

През месец септември се навършиха 500 години от рождението на Пиер дьо Ронсар, най-великия френски поет от епохата на Ренесанса, чието място в европейски контекст е между Петрарка и Шекспир. Все повече доказателства се трупат напоследък в подкрепа на хипотезата за възможния български произход на поета, описал месторождението на своите предци. В „Елегия за Реми Бело“ четем: Предците ми от край суров са, мой поете, / там, дето Дунавът студен на Тракия съсед е; / в земите си – отвъд Унгария – Бело, / живял маркиз Ронсар, несметно му било / богатството: земи, села, ратаи, злато! Докато чакаме хипотезата за неговия произход да намери научно потвърждение, нека на тази паметна годишнина от рождението му си припомним гениалните лирически откровения на поета, възпял любовното чувство в неувяхващи сонети, посветени на Касандра, Мари и Елена. Публикуваното двуезично издание ПОЕЗИЯ / POÉSIE (Колибри, 2019 г.) в конгениалния превод на поета Кирил Кадийски с предговор от проф. Стоян Атанасов е най-пълното и авторитетно досега. „Любовната лирика на Ронсар – пише в заключение авторът на предговора – има с какво да донесе радост и да обогати душевния свят на днешния читател. Поднесен в чудесните преводи на поета Кирил Кадийски, нейният български вариант е поредно доказателство, че с истинската поезия ценителят на художественото слово може да прекоси границите на времето и пространството. Лириката на Ронсар обогатява сетивата, разпалва въображението, позволява ни да се вгледаме по-ясно в собствената си душевност, подготвя ни да обичаме природата, хората и поезията.“

Триста години след Ронсар в писмо до Луиз Коле от 16 февруари 1852 г. големият стилист на френската литература Гюстав Флобер споделя въздействието, което е упражнявала върху него поезията на неговия събрат поет. Забавната му оценка ни кара да се усмихнем и да се замислим дали все още сме способни да изпитаме Флоберовия гъдел от досега с изкуството:

Не можеш да си представиш какъв поет е Ронсар. Какъв поет! Какъв поет! Какви крила! С лирическия си блясък е по-велик от Вергилий, напомня за Гьоте, поне на моменти. Тази нощ в един и половина четях на глас едно стихотворение, от което изпаднах в нервна криза – такова удоволствие ми доставяше. Сякаш някой ме гъделичкаше по стъпалата.

* * *

Из „Сонети за Мари“

Събуждай се, Мари… Стани, ленивке мила,

чуй, чучулигата вън пее с весел глас

и славеят – и той сред храстите в захлас

любовната си страст излива с пълна сила.

Хей! Ставай! Скоро вън – да видиш подранила

лъката, розите, пламтящи в този час,

и карамфилите, които снощи аз

поливах дълго с теб, умислен взор склонила.

Как снощи само се заричаше сама

да станеш днес в зори, да скочиш преди мене,

но утринният сън държи те у дома;

и твоят сладък взор как сладостно слепен е.

Не, не – с целувки ще обсипя твойта гръд,

тъй пада им се – да! – на тия, дето спят.

* * *

Любов – божествен дар; не месеци, години –

със своята любима бих бъбрил цял живот

и времето бе спряло изконния си ход,

и аз ще й шептя за моите богини.

Но ето, някой гост внезапно посети ни –

и мигом онемея и ме избие пот;

оплитам се, заеквам, като от кисел плод

ликът ми сбръчква се от спазми безпричинни.

Но щом остана сам с красавицата млада,

езикът ми, не щеш ли, развърже се след миг

и само за любов говоря й с наслада;

ще й говоря все с богат, цветист език…

Дори и век – цял век!? – да съм живял до нея,

ще искам още век до нея да живея.

Из „Сонети за Елена“

Ще остарееш ти и както си навива

чекръкът нишката, на гаснещата свещ

ще си прошепнеш стих от мен и ще речеш:

„Възпява ме Ронсар, когато бях красива!“

И ще се сепне в миг слугинята сънлива,

дочула името ми да мълвиш с копнеж,

и с кротък благослов или с възторг горещ

пред тебе чувствата си дълго ще излива.

Но аз ще спя в пръстта, безплътна сянка – мир

сред сенки миртови видяла най-подир;

а твоя милост пред огнището ще дреме,

ще жали за живот, надменно похабен…

Живей, недей мисли за утрешния ден

и късай розите на младостта навреме.

 

Пиер дьо Ронсар поезия любовна лирика