Аз не пиша – аз се изповядвам

„Аз не пиша – аз се изповядвам“ - Марин Георгиев. Заговорът на мъртвите. Колибри, С., 2024

Това не е първата книга с мемоарен характер, публикувана от М. Георгиев; далече назад през 1990 г. е излязла „Записки на слугата. Новата книга продължава вече заявената стратегия на провокативна изповедност, само че в по-широк темпорален диапазон: от края на 60-те до края на 90-те години: епохата на „зрелия“ социализъм и прехода, който го превърна в история. Започната през 2005 г., тя побира наблюдения и записки, трупани в продължение на шест десетилетия; текстът буквално гъмжи от имена – десетки, навярно стотици – на хора, които са били видими и значими в обществения живот. В този смисъл мемоарният разказ, под пласта на субективното откровение („За мен откровението е художествено средство“, се казва в предговора) има и втори, исторически план, алтернативен на големия разказ за „истината“, но и на множество други частни разкази за живота през втората половина на 20 век.

Въпреки че е била писана в продължение на десетилетия и очевидно е възникнала от купчина мемоарни фрагменти, книгата е умело сглобена в сюжет, чието движение следва хронологическата последователност на преживяното. Тя съдържа 25 отделни разказа, които портретират различни хора в различни ситуации на срещата с тях. Въпреки относителната самостоятелност на всеки разказ сюжетът, който ги сплотява, е уравновесен в два симетрично разположени фокуса: първият е почти в началото, а вторият – малко преди края на цялата книга. Между двата фокуса лежи дълъг път, случват се много събития, но става ясно, че те са се движели в кръг: краят връща към началото на пътя, който и авторът, и читателят са изминали – единият за 60 години, другият в продължение на 460 страници. Затова нека да проследим накратко този път, или по-скоро житейски цикъл; в него се крият обяснението, смисълът, мотивацията да бъде написана цялата книга.

Първият фокус ситуира разказващия герой в София от 70-те години. Присига един млад и амбициозен провинциалист, авторът би казал направо селянин („бях свръхпровинциалист, бях архиселянин“) с волята и желанието да завладее големия град и да намери трайно място в българската литература. Дълга поредица истории са представени тъкмо през неговия все още наивен, почти доверчив, емоционално напрегнат поглед; така чете и читателят, защото М. Георгиев е убедителен разказвач. С упоритостта на труженик той си проправя пътека към „култовите“ тогава места на литературен живот: от кафенето на Писателския съюз до свръхофициалната среща на Първия с млади писатели през 1977 г. По тази пътека има много трапези, клюки и алкохол, но това е специфичният етос на писателското битие от годините на нашия зрял социализъм. Авторът има точно око за характерни детайли в обстановката и поведението на героите, с които се среща, особено интересни са тези детайли в описанието на фигури като Тодор Живков, „Владко“, „Людмила“.

Вторият фокус е в частта, посветена на Богдан Богданов и наречена „Боби“; това всъщност е най-дългият разказ в книгата и би могъл да се определи като мемоарна новела въпреки своя вътрешно фрагментарен характер. Няма до този момент друг такъв – хронологично последователен и оцелостен – спомен за вече покойния професор Б. Богданов. Наричам го новела, защото вътре в разказа героите се развиват: всеки за себе си и двамата едновременно в отношенията помежду си. Образа на разказания оставям за мнение и преценка на всеки читател отделно. Интересува ме повече образът на разказвача. И понеже нямам достатъчно място, ще кажа направо: мемоарното повествуване на М. Георгиев има за свой непосредствен пример „Записките“ на Захари Стоянов. Тъкмо там авторът е не само разказвач, но и пълноценен герой на разказаното, а неговият „път през годините“ е умален модел-реплика на историческото развитие, през което минава цялата общност. Приликата е още по-любопитна, защото героят-Марин поразително прилича на героя-Захари въпреки разликата в историческата действителност. И двамата тръгват от „низините“ на обществения живот: „Заговорът“, както и „Записките“, натрапливо акцентира върху селската природа на разказвача, върху неговата изначална и непобедима виталност, която постепенно придобива столично лустро, но си остава непобедимо здравомислеща и първична с всички характерни черти на българския селски характер. А що се отнася до развитието на този герой-разказвач, то се оказва възможно като противодействие на всичко, което олицетворява „Боби“, от една страна, като дълга раздяла с момчето, което е обожавало своя кумир, от друга страна.

Искам още веднъж да кажа, че разказът на М. Георгиев е интересен и увлекателен. Той възкресява един вече забравен модел на мемоарно повествование: познати лица и събития са наблюдавани с жадно-страстния поглед на разказвач, излязъл от периферията, от социалната маргиналност. И това не е просто поглед, а подход, който дава възможност за неочаквани, различни ракурси към познатата ни действителност.

Заговорът на мъртвите Марин Георгиев Милена Кирова рецензия