Сири Хуствет за загубата на Пол Остър: „Смелостта на Пол, докато се взираше в бездната, ме изуми“

Първо ги сполита двойна трагедия, която разклаща семейството, след това идва смъртоносната диагноза. В този текст от „Истории за духове“ (Ghost Stories: A Memoir 2026) видната писателка, поетеса и университетска преподавателка Сири Хуствет размишлява върху живота след смъртта на славния си съпруг - писателя Пол Остър.

Аз съм живa. Съпругът ми, Пол Остър, е мъртъв. Почина на 30 април 2024 г. в 18:58 ч. тук, в къщата в Бруклин, където сега пиша тези думи. През януари 2023 г. му беше поставена диагноза недребноклетъчен белодробен карцином. Преди това, в началото на ноември 2022 г., Пол си направи компютърна томография в спешното отделение на болница „Маунт Синай Уест“. Рентгенологът забеляза образувание в десния му бял дроб и отбеляза, че може да е рак.

Всички умираме, но само някои от нас знаят, че животът им може да приключи съвсем скоро. Въпреки че често мислех какво би означавало да живея без Пол, започнах да си го представям по-често. Представях си как се разхождам сама из къщата. Представях си как скърбя. „Ако баща ти умре“, казвах на дъщеря ни Софи, „ще изгубя всичките си дни“.

Това, което не си представях, е, че след смъртта на Пол времето ще се побърка до неузнаваемост. Спомням си и после забравям кой ден е. Спомням си, че е месец май, после забравям. Часовете препускат напред, минутите често се движат бавно. Искам да вкореня тялото си в календара и часовника, тези надеждни, макар и в крайна сметка измислени маркери на времето, но не разбирам техния обичаен ритъм. Страхувам се, че ако не проверявам постоянно датата, деня и часа, ще загубя ориентацията си, ще се спъна по стълбите и ще падна или ще се понеса нанякъде без причина.

Имам проблеми с дишането. Сърцето ми бие учестено, не през цялото време, на пристъпи. Изпитвам болки между ребрата, понякога интензивни. Болят ме вратът и главата. Нервите ми бръмчат и жужат, електричество пронизва крайниците ми.

Заспивам с хапче.

Взимам лист хартия или предмет, който се нуждае от внимание, после виждам друг предмет, който ме вика. Оставям първия само за да го забележа отново часове по-късно — бездушна жертва на недовършения жест. Купчина неотворени съболезнователни писма и картички лежат на червената маса в трапезарията. Не мога да ги понеса. Не днес. Ще изчакам. Ще ги отворя утре.

Утре идва. Отварям писмата, но не винаги разбирам какво чета. Кратките, мили съобщения са най-добри. Има и дълги, ръкописни писма с много страници от хора, които не познавам. Пол сигурно е принадлежал към тях по някакъв начин, но не винаги мога да разбера как точно.

В дните, които последваха непосредствено след малкото погребение на Пол на 3 май в гробището Грийн-Ууд, ме обзе непреодолимо желание да сортирам, хвърлям и търкам. Когато съм разстроена или тревожна, често чистя. Подреждам малкия си свят в лъщящ порядък. Упражнявам известен контрол, като се отървавам от прах, пух и петна. Нямах намерение да бъда една от онези вдовици, които оставят дрехите на съпруга си в гардероба с месеци или дори години. Мъртвецът не се нуждае от ризи, ключове, крем за бръснене. Мъртвецът не може да се разболее. Не пие хапчета.

Изумена съм от решителността, с която атакувах кабинета на Пол. Той прекарваше по-голямата част от дните си от сутринта до следобед, пишейки в малка стая в задната част на къщата ни, близо до градината. Предполагам, че върху на бюрото на Пол е имало поне 150 химикалки. Имаше запас от ленти за пишещи машини за ръчната си „Олимпия“, които да му стигнат за няколко допълнителни дълги живота. Имаше няколко използвани гумички и 35 тетрадки „Клерфонтен“, от онези с милиметрова хартия вътре. Преди да въведе ръкописите си на „Олимпия“, той пишеше всичките си книги на ръка в тези тетрадки.

Не нарушавахме работните си пространства. Те бяха свещени. Той никога не докосваше моето бюро. Аз никога не докосвах неговото. Нямах представа, че притежава толкова много химикалки, ленти и тетрадки. Винаги имаше поне една, често две или три химикалки в предния джоб на дънките си. Ако трогателността е чувство някъде между лека нежност и болка, значи съм изпитала тъкмо трогателност, виждайки химикалките и откривайки всички ленти. Химикалки все още се продават навсякъде, но ленти за пишещи машини и листове Tipp-Ex не са толкова лесни за намиране, така че имаше смисъл Пол да е подготвен за евентуалното им изчезване не само от Ню Йорк, но и от лицето на Земята.

Обичах звука от почукването на пишещата машина — бързо, после по-бавно и отново бързо. „Харесва ми съпротивлението на клавишите“, казваше той. Пол отмерваше времето чрез своите инструменти. В писателските му навици един млад мъж съжителстваше със старец.

Пишещата машина стои на бюрото му точно както преди, безмълвен обект, който е загубил мястото си в ежедневния ритуал на писане. Смисълът на навиците, рутинните движения и ритуалите се създава от самото повторение - тези повторения могат да служат като крепост срещу тревожността. Пол не се движеше трескаво, нито гризеше ноктите си. Никога не беше видимо нервен, но тревожността оцветяваше живота му. Пристигахме на летищата часове по-рано — източник на голяма част от семейния хумор. Той притежаваше предмети, които смяташе за продължение на собственото си тяло: химикалки, но също и ключовете от къщата, малкия си бележник, който поръчвах всяка година от „Чаринг Крос“, и портфейла си — и трите държеше в десния си преден джоб. Тези предмети не трябваше да се докосват от никого другиго. Когато беше в болницата и страдаше от делириум, ключовете, книгата и портфейлът се съхраняваха в найлонов плик в чекмедже до леглото му. Когато се събуждаше в чуждото легло и не можеше да ги намери, се обаждаше на мен или на зет ни Спенсър. Беше си записал срещи, които искаше да запомни. Нямаше пари. Как би могъл да хване такси? Как щеше да се върне в къщата?

Не можеше да стане сам от леглото.

„Обектът на тревожността е „нищото“, а нищото не е „обект““, пише Сьорен Киркегор в „Концепцията за тревожността“. Тревожността, казва философът, е като да се взираш в бездна. Пол използваше тази дума за смърт многократно през последната година от живота си. Прекарах дълго време, вторачен в бездната, казваше той.

Смелостта на Пол, докато се взираше в бездната, ме изуми.

Четириетажната къща в Бруклин, където с Пол живяхме 30 години и където израсна дъщеря ни Софи, и където Даниел, моят доведен син, живееше, когато не беше при майка си, стана огромна за една нощ. Двамата обитавахме това пространство дълго време без деца и къщата изглеждаше просторна, но не и огромна.

Не очаквам той да влезе в стаята. Знам, че не мога да го призова, колкото и да ми се иска.

Когато за първи път заживяхме заедно през 1981 г., наехме горните два етажа на къща на адрес „Томпкинс Плейс“ 18 в Кобъл Хил, Бруклин. По това време притежавах много малко вещи, имах основно книги. Раздадохме дубликатите си, имахме много такива. Избирахме най-доброто издание, което да запазим. Спомням си, че си помислих: това означава, че наистина трябва да останем заедно.

Сега Софи живее в своя къща, в друг квартал в Бруклин, със съпруга си Спенсър и бебето им Майлс, което се роди на Нова година 2024. Би било напълно разумно да дари няколко стаи от тази къща, ако подобно нещо беше възможно, но не е.

Пол обичаше библиотеката на третия етаж на къщата. „Искам да умра в библиотеката. Представям си болничното легло тук“, каза ми той много преди да пристигне болничното легло и много преди да разберем, че ракът се е върнал. Той знаеше, че иска да умре в тази стая, изпълнена със светлина. Светлината ставаше все по-важна за него, докато пристъпваше смъртта.

Спя от моята страна на леглото. Не заемам повече място, отколкото преди. Когато се събудя, не очаквам той да е до мен. Не очаквам да влезе в стаята. Знам, че не мога да го призова, колкото и да ми се иска. Твърде дълго се ужасявах от непосредствената му смърт. Заемам същото място в леглото, където спяхме заедно, година след година.

Спахме заедно в това легло за последен път на 28 април, две нощи преди да почине. Спенсър вкара Пол с количка в стаята и ми помогна да го вдигна на леглото. Той, Софи и Майлс бяха дошли да останат при нас. Когато се промъкнах при Пол, той ми погали ръката, стори ми се, че ме гали дълго време. Говорихме си. Искаше да продължа да живея, да живея дълго, да пиша повече. Събуждах се няколко пъти онази нощ и протягах ръка към него, за да се уверя, че диша. Правех го със Софи, когато беше бебе. Софи го прави с Майлс сега. Проверява. Просто искам да чуя, че диша.

Кога Пол ми каза „Това се случва по-бързо, отколкото си мислех“? „Това“ е умирането. Може би седмица преди да се случи.

Той си мислеше, че има повече време. Вярваше, че разполага с месеци. Бях сигурна, че греши, но не казах нищо. Все пак никой не може да знае със сигурност колко дълго му остава на човек да живее. Защо да рекламирам пoдозрение? През март Пол беше започнал да пише нещо — надяваше се то да се превърне в малка книга, „Писма до Майлс“. 35-те страници, които съществуват днес, са посветени предимно на истории за родителите на Майлс. Възнамеряваше да разкаже истории за нас двамата и за други членове на семейството, но каква форма щяха да приемат самите писма, не знам.

Той написа последното писмо до внука си в началото на април 2024 г.

Къщата, леглото, тялото ми са в разпад. Това е домът на нашите разговори от етаж на етаж; на четенето на ръкописите на глас в зелените столове в хола; на седенето в градината, на моментите, в които сочех към новоразцъфнали лалета или към разцъфналите рози, защото се страхувах, че той може да забрави да погледне. Розите цъфтят сега без него. Те са розови, пищни и се разпукват без него. Това е домът на нашите кратки и дълги разговори, на нашите спорове и декларации за любов, домът на нашето страдание за събития, които не можехме да контролираме или да предотвратим. Светкавица удря. Удря отново. Това е домът на един дълъг, продължителен диалог за малки и големи неща, диалог, който вече е приключил.

Още в самото начало лекарите признаха, че „случаят“ на Пол е „труден“. „Туморна комисия“ се събра, за да оцени положението му. Като се изключи историята му на тютюнопушене, лекарите никога не попитаха за житейската му история. Уверена съм, че не са знаели от какво е страдал в годината, преди да започне треската. Въпреки факта, че имунната система, която редовно убива раковите клетки във всеки човек, е силно чувствителна спрямо нападенията от страна на един враг, който е широко известен като „стрес“, стандартният биомедицински модел в Съединените щати изключва тези свидетелства от клиничната картина.

„След всички ужасни неща, през които преминахме“, каза ми Пол, „ако умра от рак, това ще бъде лоша история“. За Пол лошите истории бяха предсказуеми. Сюжетната машина отговаря на конвенционалните очаквания и оставя слушателя или читателя неизненадан. Той не искаше собствената му история да попадне в тази скучна категория.

Никога не му отговорих. Песимистката запази страховете вътре в себе си.

Истината е, че ми се повдига при мисълта за нашите „предишни проблеми“ — това, което Пол нарече ужасни неща. Дори да изразя с думи всичко онова, което е публично достояние и е било разгласено от безброй медии в зловещи истории по целия свят, то продължава да ми се струва почти неописуемо. 10-месечната внучка на Пол, моята доведена внучка, Руби Остър, почина на 1 ноември 2021 г. Шест месеца по-късно, когато съдебният лекар установи, че причината за смъртта ѝ е хероин и фентанил, синът на Пол, моят доведен син Даниел, който е бил сам с Руби, когато тя е починала, беше арестуван и обвинен в непредумишлено убийство, престъпна небрежност и застрашаване на здравето и живота на дете. Беше изпратен в Райкърс, освободен под гаранция, а часове по-късно беше предозирал хероин и фентанил. Почина на 26 април 2022 г. Беше на 44 години. Невъзможно е да се пише за Пол, без да се пише за Даниел, но тази история включва и други хора в живота на Даниел, които са се грижили за него и имат свои собствени гледни точки и собствена скръб.

Нито Пол, нито аз знаехме как е починала Руби до деня на ареста на Даниел. Пол беше сломен от смъртта на внучката си и бесен заради нехайството на Даниел. Медийното внимание, отчасти жестоко и изпълнено с неоснователни спекулации, инсинуации и откровени лъжи, наля масло в раната.

През февруари Пол ми показа къде е съхранявал лични писма, включително много писма от Даниел, адресирани до „татко и Сири“, и други до „татко“. „Искам историята да бъде разказана“, каза Пол. „Писмата и личните записки може да бъдат пазени далеч от любопитни очи с години, но „с години“ не значи завинаги. Желанието на Пол беше нищо да не бъде унищожено. Няма да изгоря никакви документи.

В писмо до Марта Гилбърт Смит през 1884 г. Емили Дикинсън пише: „Да се опитаме да говорим за това, което е било, би било невъзможно. Бездната няма биограф.“ И наистина е така. Как да артикулираш бездната?

Както казах на Пол, туморът не е дърво. Датирането на произхода му не е възможно и въпреки дългата история, която свързва рака с емоциите и загубата, и многото скорошни медицински статии, които разглеждат същия въпрос, изследванията са смесени и няма научен консенсус по темата. Има обаче съгласие, че различни стресови фактори влияят на имунната система. Злокачествените тумори продължават да растат, защото в даден момент от развитието им имунната система не успява да ги разпознае.

Никога няма да разбера каква роля изиграха ужасните неща за рака на Пол. Струва си да се запомни научната мантра „корелацията не е причина“. Мога да свидетелствам със сигурност, че и двамата страдахме в продължение на много години. Пол страдаше повече, защото Даниел беше негово собствено дете и хранеше повече надежди от мен. Настъпи момент, в който почувствах, че ако остана отворена към Даниел, ще бъда наранена непоправимо. Като доведена майка ми беше по-лесно да се отдръпна. Пол се надяваше животът на Даниел да се подобри. Надеждата му беше помрачена от лъжите, кражбите и предателствата на Даниел, но въпреки това Пол не губеше надежда. След като разбра как е починала Руби, надеждата му угасна.

Когато Пол почина, лошата история се сбъдна.

Но аз не пиша биография на бездната. Пиша за Пол и себе си, пиша от необходимост да върна нещо от човека на страницата.

15 юни 2024 г. Ти си със Софи, Спенсър и Майлс в просторна къща. Грееше слънце. Валя дъжд само веднъж, силен дъжд. Духаше вятър. Тази сутрин онзи малък, свиреп, славен човек, твоето внуче, заспа в ръцете ти, мъничкото му юмруче стискаше яката на пуловера ти. Блаженство. Блаженството от едно време. Софи в ръцете ти. Ръцете ти помнят твоето бебе, което сега е жена, точно както помнят Пол, сега мъртъв. Виж какво създадохме, каза ти на Пол, гледайки бебето. Можеш ли да повярваш? Виж какво създадоха Софи и Спенсър.

Удивителното и ужасното сa смесени в живота на повечето хора.

Пол е мъртъв от 46 дни. Възможно ли е това? Къде са тези дни? В четвъртък казах на новия си терапевт, че се опитвам да следя времето, но не успявам. И все пак една дума следва друга, докато пиша. Последователността е в главата и в пръстите ми, нещо като словесна походка, сякаш краката ми докосват тротоара, същевременно се въртят във въздуха. „Краката механично обикалят по дървения път, направен от пръст, от въздух…“. Отново Дикинсън.

Искам изреченията ми да ме дърпат към Земята. Докато пиша, се ослушвам за старата музика, музиката, която сътворихме заедно, тъжна, сладка, радостна, успокояваща, дива. Нашата музика, нашата хармония, нашият дисонанс. Не всичко беше хармония.

Призраците се роят на страницата.

На 27 април Пол каза, че иска да се върне като призрак.

Разказвам истории за призраци.

Писмата, които е написал, също са призраци.

Писмо от Пол Остър до внука му Майлс:

Април 2024 г.

Скъпи Майлс,

Оказва се, че имам по-малко време, отколкото си мислех. Приключих лъчетерапията за рак на белия дроб на 2 ноември (2023 г.) и след задължителното двумесечно чакане, на 4 януари (само дни след като се роди ти), ми направиха компютърна томография, която донесе окуражаващата новина, че лъчетерапията е проработила и ракът ми е в отстъпление. Част от мен започна да се надява, че може би ще живея още една година, ако следващото сканиране (април) и това след него (юли) продължат да показват напредък. Миналата седмица ми направиха второто сканиране и, противно на очакванията, снимките разкриха, че ракът се е разпространил от десния ми бял дроб в левия и други части на тялото ми. Няма да има лечение, нито възстановяване, нищо друго освен сигурна смърт в рамките на няколко месеца. Колко месеца - не е ясно, но дали са един, два, четири или пет, целта ми е да ги изживея тук, в къщата, кацнал в слънчевата библиотека на третия етаж. Баба ти организира хоспис за домашни грижи, което означава, че няма да се налага да страдам от униженията на умирането под флуоресцентните лампи на мрачна болнична стая със зелени стени. Ще бъда тук на светло, заобиколен от майка ти, баща ти и моята любима Сири. Ще ми бъде приложен морфин, ако е необходимо. Ако можех да избирам, бих предпочел да умра, разказвайки виц.

Сред всичко, за което съжалявам предвид настъпващото ми заминаване, скъпи Майлс, е това, че ще изживееш живота си без никакви съзнателни спомени за мен. Поне до миналата седмица си представях, че ще мога да ти напиша достатъчно писма, за да запълня кратка книжка, нещо от порядъка на 100 или 200 страници, но сега разбирам колко глупава е била тази мечта. Няма да има книга, няма да им писма за твоите предци (какви истории планирах да разкажа!), няма да има размисли за съвременния американски пейзаж и напрегнатите национални избори, пред които ще се изправим през есента. Нямам голяма надежда, че ще бъда жив през ноември, затова никога няма да узная дали Републиката е мъртва, или все още диша. На животоподдържащи системи, може би, но дишаща. Въпреки това обещавам да продължа напред, колкото може по-дълго, и да видя дали не мога да измисля още няколко писма, преди силите ми съвсем да отслабнат.

Твоят татко

Откъс от мемоарната книга на Сири Хуствет „Истории за духове“, издадена от “Spectre“.

Пол Остър Сири Хуствет Истории за духове Ghost Stories: A Memoir Мемоар